От наште ли си?

Практикуваш Ащанга от неотдавна. Шест дни в седмицата. Докато се чудиш дали изобщо е за теб, започнал си да напяваш мантрата и да отдаваш почит на симпатягата, висящ на стената в студиото. Наричаш го Гуруджи и имаш чувството, че го познаваш. Скоро откриваш, че ставаш все по-рано сутринта и то не за да пиеш кафе, а за да „си направиш практиката“. Когато нормалните хора тепърва отварят очи, ти си вече на няколко дузини виняси и със самочувствието, че си си свършил работата за деня. Много скоро всичко се променя – начина на хранене, спане, говорене, мислене…Май сте се зарибили по Ащанга? Станали сте един от „наште“…

Ето някои неща, които ако забележите, ще знаете…

Обясняваш на кучето си, че вчера са ти дали Джану А. Всъщност, обясняваш на всеки за тази придобивка. Нещо повече, говориш за Ащанга с всеки, който е достатъчно търпелив да те слуша. И мечтата ти е да се повдигнеш от седнала позиция в Лотoс до Стойка на ръце. Определено на всяка практика имаш чувството, че това аха и ще се случи, което те зарибява още повече. След практика си малко като на стимуланти – хвърчиш и гореописаното е още повече на ен-та степен.

Всъщност знаеш, че за да постигнеш мечтата си (вж. по-горе) ти е нужна банда. Не, не оная от квартала, защото вече не общуваш толкова с тях, а…е, как да не знаеш какво е банда? Мислиш си за банда често. Всъщност, постоянно. Докато си на опашката в супера. Докато седиш зад компютъра на работа. Не пречи да попрактикуваш и да потренираш още малко онзи пубококсигеален мускул, който ще направи мечтата ти възможна. Нали Гуруджи, а и твоят учител казват, че може и трябва да използваме банда за всичко? Колежката отново мрънка, че я боли кръста? Ами така е като не използва банда…Инструктираш я за тазовото дъно и ако не ви притискат крайни срокове, дори и показваш за какво става въпрос.

Май започваш да обичаш рутината. Доскоро считаше, че хората с рутина са пределната скука, а от думата “дисциплина” ти настръхваха косите. Сега обаче ти става кофти, ако вместо в обичайното 5 ч сутринта се наложи да започнеш практиката си в 6. И не дай си Боже да пропуснеш практика! Оплакваш това три дни и три нощи и си убеден, че именно затова мечтата ти все още се вижда само през крив макарон. А онзиденшното напиване – макар да беше случайно – направо е виновно за всички нещастия по света – не можеш да се повдигнеш, в кучетата ти се повдига, бандата липсва и кога ще стигнеш до лелеяната Стойка на ръце, като все ти казват: „Спри тук!“?

Но, това е в миналото. Отдавна не се напиваш, защото контролираш нещата, а и май вече не ти се пие. Макар Стойката на ръце да не я можеш още. И тъй като не ти се пие толкова, лягаш си рано. О, откога не си го правил? Откриваш прелестите на съня преди 12 и се чудиш защо другите си губят времето по заведения до посред нощите. Пиенето идва с ядене, а за теб вечерята отдавна е приключила – желателно преди 18 ч. И то – малко зелена салатка поръсена с кълнове и капчица био-мазнина. За повечето „нормални“ хора това изобщо не прилича на вечеря, но какво знаят те? Смяташ, че си се успал, ако се събудиш в 7 сутринта.

Не вярваш? Влез във Фейсбук и виж множеството коментари на разни ащангисти, които споделят надлъж и нашир, колко е хубаво да си поспиш до 6, че и до 7 в лунните дни или неделя. Започнеш ли с нетърпение да очакваш тези дни – смятай, връщане назад няма. От наште си.

За лунните дни…религиозно се кълнеш в тях и си убеден, че онази дразнеща болка в левия ти крак се е появила именно, защото си си позволил да практикуваш на пълнолуние. Няма шега, носиш си лунен календар в джоба и го проверяваш всеки ден. Прага ти на болка се е повишил. Чатуранги, Курмасани, виняси…със сигурност нищо не може да те уплаши, а и нали Шарат казва: „Нова асана, нова болка.“ Пък и няма ащангист, който да не е изпитвал болка – кръст, колене, рамене…

Всъщност не става въпрос за болка, а за предизвикателство. Действа ти като наркотик. И щом си на крака, нямаш оправдание да не практикуваш. Защото си дисциплиниран. И имаш мечта. И не, разбира се, че не се напъваш, защото спазваш ахимса. Просто пренареждаш тялото си. Изпадаш в умиление от клипчетата на Кино, Дейвид Робсън или някой друг известен ащангист. Шерваш само такива клипчета, защото искаш да кажеш на света: „Ето това е мечтата ми и знам, че съм на път да я постигна“. Нали практикуваш всеки ден, няма как да е иначе. Какво разбират онези нормалните, шерващи клипчета на сладки котенца? Сладурите са си ОК, но не те доближават до мечтата ти.

Ама те и ония в „бабешката“ йога нищо не знаят. Всъщност, всеки друг вид йога ти се струва губене на време. Какво-какво? Да си отвориш сърцето и да му позволиш да разцъфне към безбрежното небе? Що за глупости? Я ела на Ащанга пък всичко друго само ще стане…

Вече не излизаш вечер и май не те и канят…нали вече не пиеш, не ядеш след 18 ч, искаш да си легнеш ако може в 21, за да станеш преди изгрева, а и освен за Ащанга не ти е интересно да говориш за каквото и да било. Но на теб не ти пука, защото всъщност отдавна смяташ, че е много по-добре да се поизлежаваш у дома с книжка в ръка (за Ащанга) и похъркващите Джаф и Мяу до теб вместо да се товариш по разни сбирки, а и утре си на постелката, ще лееш пот и… Стойката се получава.

Е, поне вече виждаш, че е възможна. Напреднал си с милиметър нагоре. Щастлив си. Нищо, че за мечтата си трябва да почакаш. И за това не ти пука. Всъщност откриваш, че си щастлив през цялото време. Просто защото…