Отскачане до Дъска? Защо пък не
Много пъти съм чувала инструкцията да не се приземяваме в Чатуранга (Дъска), а директно в Чатуранга Дандасана (като лицева опора). Ако практикувате Ащанга йога, знаете за какво говоря, още повече, че и самата аз уча учениците си да го правят. Но при определени условия… Какво му е лошото да се приземим в Дъска?
Има какво. Ако не сме в кондиция (без уточнения), най-вероятно ще се приземим като преварен спагет—центърът ни (т.е. кръстът) ще пропадне, ръцете ще поддадат…И разбира се, че такова изпълнение не само товари, а и може да е доста травмиращо за редица стави—китки, лакти, рамене, кръст… Още по-лошото е, че изпълнения като гореописаното не ни учат на нищо—нито как да работим с ръцете, нито как да контролираме центъра на тежестта, нито как да използваме дишане и банда. С други думи, от такива изпълнения полза няма.
Но ако нямаме тези качества, то и приземяването в Чатуранга дандасана ще е калпаво, а и още по-опасно. От друга страна обаче, ако сме изградили някаква стабилност в раменния пояс и центъра, имаме и стабилно дрищи и можем да дишаме, какво му е лошото да се приземяваме в Дъска? Нищо лошо! Дори напротив. Определено е по-добре да се приземим в Дъска и бавно да сгънем лактите, за да запълним виняса (дишането) и да имаме контрол, отколкото да се стоварим като чувал с изгнили картофи в Чатуранга дандасана и да клечим там, докато завършим издишването си. Та самата Чатуранга дандасана е много по-рискова от Дъска, ако нямаме стабилност на “сърцевината” си (т.нар. сore или център най-общо), раменният пояс е халтав, не умеем да активираме гърба, не умеем да дишаме (разбирай—задържаме дъха)…Като комбинираме това с отскок и изпльоскване…Определено Дъска е за предпочитане. Освен това, отскачането до Дъска е част от някои популярни фитнес-упражнения, като т.нар. американски подскоци, с които ни мъчеха, когато тренирах Киокушин-карате. Самият подскок от пълен клек може да не е най-доброто за коленете, но след това упражнението изисква да поставиш ръце на земята, да отскочиш до Дъска, да направиш лицева опора и от Дъска да се върнеш обратно в клек. Е, и това упражнение може да се изпълни калпаво, но това са си упражнения за развиване на сила и стабилност. И не са повредили никого, ако се изпълняват с фокус и разбиране какво всъщност се цели с упражнението (или нашето отскачане назад). И макар да не считам, че приземяването в Дъска е опасно само по себе си, все пак не го преподавам като задължителна стъпка преди да се опитаме да отскочим до Чатуранга дандасана. Защо? Защото често е безсмислено.
Но “често” не означава, че това е правило. За някои хора приземяването в Дъска е по-добрият вариант—например, ако им липсва контрол. Освен това, за всички хора е добре от време на време да променят модела на движение, което опира до неврологичния контрол на движенията, част от всяко двигателно обучение. Очевадно, свикването да се прави нещо “само така” или “само иначе” не е най-мъдрият начин. Контролът изисква да можем и едното и другото добре.
Струва ми се, че инструкциите “никога да не се приземяваме в Дъска” идват пак от прекаленото бързане и нежелание ( или може би незнание как) да се поработи за изграждане на необходимите качества. Не можем още да бутаме добре с ръцете към земята и да пренасяме тежестта си върху ръцете или не можем да дишаме и местим фокуса, но тръгваме да отскачаме, щото ама много ни се иска да отскачаме…Виждала съм инструктори да позволяват отскачания без телата на учениците им да са готови. Естествено приземяването обичайно е в Дъска и то—доста нестабилна Дъска, калпава, направо. Тогава идва инструкцията: “Оу, само не в Дъска…” Защо ни е това? Не е ли по-добре да поработим за каквото е необходимо без да се отскача?
В заключение ми се иска да напомня, че няма “добри” и “лоши” движения сами по себе си. Вместо да етикетираме някои движения като “опасни” или “увреждащи”, по-добре би било да вземем предвид човек, който ги изпълнява и дали те са адекватни за структурата и възможностите на този човек. Дали наистина тези движения постигат целта си? Дават ли ни контрол и фокус? Позволяват ли ни да се движим с лекота и да дишаме? Разтягат ли онова, което би трябвало да разтегнат (в случая не е съвсем приложимо)? Всяко движение или упражнение има в себе си много повече потенциал, отколкото ни се струва и това ни дава и разнообразието от начините, по които може да бъде изпълнено според конкретния човек и целите в даден момент.
Не казвам, че вие сте от инструкторите, които дават тази инструкция “никога не се приземявай в Дъска”. Нито пък, че много инструктори я дават. Не казвам, че приземяването в Дъска е по-безопасно или по-опасно от приземяването в Чатуранга дандасана. Но напоследък често срещам из материалите в нета това “никога Дъска” и —както винаги става като видя думата “никога” – това ме кара да се замислям, а защо пък не? В края на краищата, рисковете се елиминират като се направят слабите места силни, нали? Ако подхождаме постоянно с опасения и прекалена предпазливост, никога няма да се научим и да станем силни…
Та, това, което май исках да кажа е, вместо да крием неразбирането си зад догматични инструкции като “никога това” или “винаги онова”, не е ли по-конструктивно и прогресивно да се опитаме да разберем какво искаме да направим, какво всъщност правим и как да променим нещата, ако искаме?П.С. Има много т.нар. “дрилове” , т.е. упражнения, които могат да ни научат не само на отскачания, баланси или каквото и да било там, а целенасочено развиват качества като стабилност, мобилност и контрол…
