Някои уроци от практиката по време на пандемия
Често говоря за уроците, които животът ни подхвърля всекидневно и винаги съм била убедена, че йога много помага да ги разпознаем и научим. Независимо дали става въпрос за някакви огромни промени или дребни житейски проблеми, йога ни заземява, балансира нервната система и ни дава енергията да се справим с тях.
Пандемия само не бяхме преживявали, но уроците от преди пандемията никъде не са отишли и все още са ни достъпни. И не само. Те са ни особено нужни сега. Корона вирусът преобърна живота на мнозина и йога е винаги готова да помогне.
Вярно, че имаме склонността да забравяме, особено когато сме затънали до гуша. За мнозина, пандемията отвори стари рани, екзистенциални страхове и съмнения, граничещи с неврози. В такива моменти като че ли забравяме собствената си вътрешна сила.
Но ето че днес, връщайки се от работа и плачейки с глас от обидата, че никой не ме е известил, че е почивен ден, оплаквайки съдбата си, изведнъж спонтанно си спомних:
Че има причина за всичко това, дори и да не я разбирам. О, колко пъти съм го казвала! Може би най-важната причина е доста глобална – всички сме се посветили на неща, които няма как да издържат проверката на времето: дългите часове работа, опустошаването на природата, безумните наеми и кредити…Инвестираме в илюзиите си, посветили сме се на страховете си, желанието за контрол и уязвимостта си. Но така дълго не може да продължи.
Че и това ще мине. Точно както светът, в който си живуркахме илюзорно удобно преди вече не е същият, така и сегашната ситуация не е вечна. Колкото и дълго да отнеме, и пандемията някой ден ще е минало. Всичко се променя. Нима асана-практиката не ни учи на тази непостоянност? И нима в практиката не ни се налага да правим неща, които ни плашат?
Че е време е да се отървем от нашите привързаности, но това не означава да спрем да обичаме каквото обичаме. Вече не можем да ходим на любимите си места, любимият ни ресторант е фалирал и затворил, приятелите ни са се изолирали…Загубили сме много – и емоционално, и материално може би. Ежедневието ни вече не е същото и това е огромен дискомфорт. Но само, защото си мислим, че няма друг начин. Да, в момента практикувам следобяд, вместо както съм свикнала сутринта, лягам си много по-късно, отколкото ми е привично и всичко е надолу с главата…Но продължавам да практикувам въпреки дискомфорта. Освен това има и други нови неща, които ми създават съвсем различно ежедневие от обичайното. И това ми харесва, макар старото ми аз да се съпротивлява. Съпротивление към новото винаги ще има, но то няма да ви мъчи толкова, ако не му се съпротивлявате.
Че Ащанга е гениална система. Както казва моят учител Дейвид Робсън, Ащанга на първо място ни дава структура. И ето че сега тази структура си изиграва ролята. Без старите си привични неща, места, хора и какво ли още не, много е лесно да се изгубим, да се почувстваме откъснати и без ориентир. Ежедневната Ащанга практика е най-лесният начин да поддържаме структура, дори когато ни се струва, че няма такава. Да, структура и цел, и смисъл.
Че каквото и да става, продължаваме. Стъпка по стъпка. Асана по асана. Веднъж щом се убедим колко е безсмислено да се стремим към някакви постижения, става по-лесно. Няма значение дали виждаме напредък. Напредъкът и успехът са в това, че продължаваме. Мисля си, че хич не ме бива, ама заставането на постелката всеки ден ме убеждава в противното. Може би това е есенцията на вярата, силата и онова, което все пак ще издържи проверката на времето.
Усмихнах се. Затананиках си. Бях работила в почивния си ден и никой нямаше да разбере. Бях се прецакала и пропуснала възможността да поспя малко повече още един ден. Но на кого му пука? Ден като ден. Шала ме чакаше за разходка, а след това и постелката ме чакаше за практика.
