Някои неща, за които няма място в йога (дори и Ащанга)

Ащанга йога е всеизвестна със своите правила. Колко дни се практикува, кои пози, в каква последователност, кога да вдишваш, кога да издишваш…Ако търсим правила, те са много и много книги са посветени на тези правила.

Ащанга практиката е динамична и като че ли привлича предимно бивши спортисти, танцьори и изобщо хора, склонни към мъничко мазохизъм в името на постижението. Традиционният начин на изучаване на Ащанга включва ученето на асаните една по една, но “дадени” от учителя, когато учителят прецени, че ученикът е готов. От ученика съответно се очаква да не иска да му се дават нови пози, да не настоява за друго. Много често, учителите са много строги и на мнозина от учениците това им харесва.

Този достатъчно линеен подход към преподаването на йога наистина допада на хора, склонни към съревнование, независимо дали със себе си или с другите. Но точно това не ми се вързва, имайки предвид, че йога е процес на “спиране вълненията на ума” (yogas chitta vrtti nirodhah – YS 1.2). Та всяка мисъл за “кога ще ми дадат следващата поза” и “защо на онзи му дават следващата поза, а на мен—не” изобщо не дава покой на ума, а точно обратното.

Освен това, в Майсор часовете често сублимират житейски драми: татко обича брат ми повече от мен, мама не мисли, че съм достатъчно добър, родителите ми никога не сами казвали, че ме обичат… Проблемите с теглото също често са на дневен ред—чувала съм Майсор учители да съветват “отслабване” за да се получи някоя поза (съвсем наскоро и мен ме посъветваха същото, йе!). Самите учители рядко са тренирани да се справят с тези житейски кризи. 

Да, някои превръщат Ащанга практиката в наказание—често заради вкопчването си в правилата или неразбирането на същността на практиката. Ето някои неща, които си мисля, че нямат нищо общо с Ащанга, но се внушават на практикуващите от недобросъвестни учители:

Криминално. Ащангистите обичат думата “криминално” и я използват за всичко, което не се вмества в “правилата”. Да се практикува в събота е криминално, да се практикува на пълнолуние е криминално, да опитваш поза, която не ти е дадена от учителя—също. За някои, дори да практикуваш друг вид йога е криминално.

Но как е възможно нещо в йога да е криминално? Нищо от горепосоченото не е криминално, макар да има препоръки защо да се спазват някои правила. Изборът обаче е винаги наш, както и отговорността.

Напъване. О не, не и пак не. И все пак, често срещано е да те напъват, че и опъват, за да направиш някоя поза. На някои като че ли това им харесва, независимо от рисковете и от това, че напъването няма нищо общо с чувствителността, която уж целим да развием, съобразяването със собственото тяло и бавното разгръщане на потенциала. Няма място за напъване, дори и в Ащанга.

Лошо. Когато си говоря с ащангисти, често чувам думата “лошо” като в “лош съм в отварянето на слабините” или “не съм добър в навежданията назад”. Да, винаги съм била и съм против използването на “добър” и “лош” във връзка с йога, а горепосочените неща направо ме влудяват. В йога не може да има нещо, което правим “добре” или “лошо”. Единственото лошо в йога е да не практикуваме (или да се напъваме).

Измама. Като в “успях да си сложа краката зад главата, но с измама”. Честно, как може в йога да се мами? Ако си направил нещо—направил си го, може да е криво-ляво, но е факт. А и целта на позите е как се чувстваш в тях, а не как изглеждаш, така че ако си се подпрял на стената, за да си сложиш краката зад главата—какво от това? Друг е въпросът необходимо ли ти е щом коства токова зор и по-опасното—дремещото желание да се измами, но да се направи позата…

Болка. О, да. Ащангистите често си говорят за болката, като че ли е в реда на нещата. “Щом боли, значи го правиш правилно”. Да, ама не. Няма добра болка, няма необходима болка, няма оправдана болка. Щом има болка, значи нещо не е наред, най-вероятно в подхода, в прибързването, агресията, амбицията, желанията…Болката е сигнал да спреш онова, което правиш. Болката не е отваряне и няма място в практиката.

Всичко това няма нищо общо с Ащанга йога или каквато и да е йога. Всичко това е плод на болните амбиции на някои учители и ученици, забравили, че физическата практика е само практика, но същността е в друго. Паттабхи Джойс винаги е настоявал, че “Ащанга йога е йогата на Патанджали” и че “частичните методи в йога дават частични резултати” – резултати, в които “сатя” се измества от “мамене”, “ахимса” с “напъване”, “вайрагя” с “направяне”, “добро” и “лошо”…Плюене в лицето на моралните ценности и фундаменталните принципи в името на следващата поза.

Но както е казал Норбеков: “Когато глупостта се шири, тя има тенденцията да се усъвършенства и всеки се старае да преуспее в това поприще.”

Но винаги ще е така, ако физическата практика остане само “тренировка”. Няма как да стигнем до същността, ако си мислим, че правим йога, за да излекуваме гърба си или за да можем да качим краката зад главата си. Йога не действа така…но затова, в някой друг пост.

Дишайте и всичко ще се оправи!