Невъзможното става възможно
Имам най-скования гръб на света! Това е история, която си повтарям не помня от кога—може би от онзи момент, в който скочиш надолу с главата от 10 м в басейна и се гънах назад като презрял банан. Или когато паднах от едно дърво в градския парк—пак от близо 3 метра над земята…Или може би, откогато чух мама да си говори с учителката по балет, която я увещаваше да ме изпрати в хореографко училище, а мама отговаряше: “Не, тя не е гъвкава достатъчно, нищо няма да стане от нея…” А може би и всичките ми спомени да са оплетени и така, както на мен ми изнася. Няма значение.
Това, което има значение е, че и няколко десетилетия по-късно и след повече от едно такова десетилетие, прекарано в упорита, ежедневна практика на йога, моят гръбнак не е много по-гъвкав. И аз все още си мисля, че от мен нищо не става. Как е възможно гърбът ми да е толкова прецакан? Колко подготовки за Мост, Мостове и лежане върху тухлички и всякакви други изтезания мога да понеса? Обвинявам мускулите си, стреса, все и вся, но не и историята, която си повтарям редовно. Толкова дълго съм вярвала, че гърбът ми не е гъвкав, че сигурно дори и не се опитвам да го разтегна, макар формално да правя някакви опити. Просто настоявам, че той си е такъв, проблематичен. И той продължава да си е такъв.
Много ми е лесно да виждам подобни истории в чуждите тела. Новият курс по анатомия на йога, който съвсем наскоро разработих и пуснах в обръщение се занимава с такива неща. Покрай него все по-често мислех и за моите си истории, които пренебрегвам. Дълбоко вкоренените ми вярвания и убеждения за мен самата, миналото ми (спортове, мускули), способностите ми. Много често ние имаме някакво такова твърдение, дълбоко посято в съзнанието ни—някой нещо ни е подхвърлил, някой нещо ни е казал, че не сме достатъчно високи, слаби, хубави, умни, гъвкави, уверени в себе си…И това семе рано или късно пониква и дава плодове. И ние си го отглеждаме, вкопчени в него, вярвайки, че то Е част от нашата история. Ние сами се ограничаваме с тези си вярвания. Не допускаме мисълта, че можем, че е различно, че си заслужава да опитаме. Не опитваме дори.
Всеки по един или друг начин прави това на постелката си. Ако са стегнати мускулите на краката, стигне ли се до поза, която ги разтяга, виждам как телата не желаят да застават така, че всъщност да разтегнат необходимото. Аз самата като стигна до Мост, се изприщвам и уж правя нещо, но в същото време знам, че бързо се отказвам, повтаряйки си “Утре пак”. Това се случва и в ежедневието, нали? Идва ни някаква идея, но после предателското гласче вътре в нас ни казва, че не си заслужава, няма да се справим и..ние не правим нищо. Винаги има извинение или причина, която да ни спира от растеж, развитие, от движение напред. Познатото е винаги по-удобно и лесно, макар и понякога – убиващо ни. Няма значение дали става въпрос за стегнати мускули, липса на време, пари или нещо друго.
Извинения и истории, които да ги подхранват—бол.Но всичко това—историите, които сами си създаваме, вярванията, извиненията, страхът—всичко това са само начини да оставаме малки. А на мен ми писна да съм малка. Затова съм си поставила голяма цел—Капотасана. Ха-ха, ще каже някой, първо Мост направи, след това мечтай за Капо…А и някои като че ли нямат кой знае какъв проблем с нея, що за цел е това, тогава?Капотасана (Ащанга вариантът) е много дълбоко навеждане назад—едно от най-дълбоките и сложни анатомично погледнато. Психологически навярно—също. Какво означава когато ти се отдава лесно или години на ред ти е недостъпно—няма значение, Това е друга история. Мен си ме интересува моята.
Вчера котката ми донесе в устата си гълъб (Капотасана означава гълъб). Разпарчатосан почти, кървящ, с пооредели пера. Успях да го измъкна от лапите й, гушнах го, а той ме гледаше спокойно и..с доверие. Не се опита да избяга. Отпусна се в ръцете ми и едва когато го изнесох навън и му казах да лети, той литна с окървавените си криле…нагоре. Нищо особено, но мисълта за този гълъб, вярващ че може да лети, въпреки че до преди минута е бил в захапката на звяра не ме стави целия ден.
Всъщност, гълъбът едва ли си е мислил нещо, просто разтвори криле и литна. Можеше и да падне, можеше и да не му стигнат силите, но той опита…и отлетя. Невъзможното става възможно. Предизвикателствата наистина са възможности. Мен лично, идеята, че ще трябва да работя дълго време и да виждам миниатюрни промени ме вдъхновява. Може би е странен начин на мислене, но съм избрала да не мисля изобщо, което винаги е странно.
Гълъбчето вчера ми напомни за доверието—в самата практика, в учителите ми, в себе си. Напомни ми, че цялата ни работа в йога зависи от подобно доверие – дори, когато на повърхността виждаме звяр или се чувстваме в предсмъртна агония. Важното е да разперим криле, пък каквото ще да става.
И така. Заставам на постелката, въодушевена от всичко, което ми предстои. Къртовската работа, болката, сълзите, потта, упоритостта…
От вчера нямам кофти гръбнак или рамене…От вчера “работя да намеря дължина” в тях. И намирам—пространството, в което да раста.
Невъзможното става възможно. Просто трябва да вземеш решение да повярваш.
