Напредването – капан за егото
Може ли е да практикуваме без да искаме повече? Сигурно не. Та възможността да направиш онази сложната асана е толкова изкусителна! Самите студия подклаждат неутолимата жажда за повече като разделят класовете си на „за начинаещи“ и „напреднали“. Та кой иска да е начинаещ? И кои са стандартите, които ме обричат във вечно изоставащата група?
Ние всички виждаме и съдим за йога по някакви външни образи като на популярни учители в супер дълбоки навеждания назад, които изглеждат наистина красиви и изумителни, но за повечето от нас непостижими. За съжаление, всички ние без изключение рано или късно се озоваваме в клас, в който има много хора, които могат повече от нас, макар да са практикували много по-малко от нас. Мислим си колко е несправедливо, разяжда ни отвътре и ето че пламъкът на амбицията вече е запален.
Това ли е наистина онова, на което му викаме „задълбочаване“ на практиката? И ако не е желанието да сме по-гъвкави, по-силни, издръжливи или да не се отказваме когато най-много ни се иска, какво още има, което да ни дава хъс да практикуваме? Ако махнем тези тривиални желания, има ли друго?
Поне за мен, реалното „обвързване“ с практиката е когато тези повърхностни ползи от нея спрат да бъдат привлекателни. Много хора могат да са сериозни към практиката и все пак да са стъпили на тази малко халтава основа, намирайки #мотивация в наистина бляскавите, но нетрайни неща, които практиката дава. В това сериозно обвързване с практиката винаги има зародиш на не-дуалистично мислене: ще практикуваш въпреки слабостите, грешките, несъвършенствата, резултатите дори, защото практиката е истината за този момент и ти можеш да си единствено свидетел на неговата красота. Независимо дали ни е лесно или трудно, дали стегнатите мускули изцяло са обсебили вниманието ни или се борим с някоя поза, усещаме слабост в коремните или ни боли рамото, ние виждаме момента такъв, какъвто е и ако се фокусираме върху вдишването и издишването, ще усетим какво е да си свидетел на всичкото това – не участник, а именно свидетел.
Според мен това е сърцето на практиката, независимо къде се намираме, какви са конкретните предизвикателства пред нас и колко години практикуваме. Дори ако започнем практиката като спортисти в добра физическа форма, пак ще се сблъскаме с това предизвикателство – да останем в момента и да бъдем свидетели.
И така, много често точно по средата на някоя асана, точно когато дишам свободно, енергията си тече и умът ми е празен, изведнъж идват предателски мисли като: „Задръж още малко, отиди по-надалеч…“, защото съм си поставила някаква цел. Усещам как вниманието ми се прехвърля към броене на дишанията ми или се насочва към необходимия мускул, който да се задейства и да ми даде онези допълнителни милиметри дълбочина. Когато изляза от асана си давам момент да осмисля какво се е случило и какво усещам в резултат на това екстра-усилие. Как е дишането ми?
Това е същината на практиката: усещаш, забелязваш, регистрираш и отказваш да се хванеш на хорото на мислите си. „О, уау, тази ми се получи, ах, тук успях най-сетне“ и…много бързо всичко прераства във физическо състезание. Но когато поспра и обърна внимание, мога да осъзная момента, какво всъщност се случва – да, случва се, че имам дуалистични мисли като „успял/неуспял“ – но аз дишам и не ги следвам. И смисълът на новото постижение е не в самото постижение, а във възможността да наблюдавам този процес на зараждащи се мисли и емоции, и реакциите ми срещу тях.
Дали е радост или страх, но винаги е предизвикателство, защото всички зародили се мисли предизвикват обичайните привични начини, по които възприемам себе си. Реалната полза е именно в тази възможност да го забележа и да ИЗБЕРА съзнателно как да реагирам. А щом има избор, има свобода!
