Най-лесният начин да се предпазиш от болката е да станеш по-силен

Напоследък често ми се налага да правя избор между това да оставам отворена и следователно уязвима или просто да се затворя и да се предпазя. Като да продължавам да се опитвам да си изправя ръцете в Мост въпреки режещата болка в рамото или да си къткам в полу-Мост…Или пък като да давам всичко без задръжки или да съм потайна, лицемерна кучка…

Който ме познава знае, че съм искрена и отворена до наивност, а и честно са ме критикували заради това. Но това е моят избор, съзнателен или не, макар да си му сърбам супата… Но няма как хем да си отворен, хем да се предпазиш…

Макар да избегнеш болката много често е по-логичният и лесен избор мисля, че едва ли можем кой знае колко да контролираме какво излиза и влиза в нас. Ако се затворим изцяло, за да не бъдем наранени, ще се затворим и за многото любов, радост и красота, които са около нас. Но това пък намалява способността ни и ние да даваме, защото ако не даваме и не получаваме максимума, сърцето ни започва да отслабва – по същия начин като мускулите, които не се натоварват достатъчно. Все пак, сърцето също е мускул.

Съвсем наскоро, сърцето ми отново беше смачкано, сдъвкано и изплюто, но…Колкото и болка да ми причини, все си мисля, че едва ли искам да живея по друг начин. Не искам да съм друга, не мога да съм друга. Понякога си мисля, че съм обречена да бъда наранявана.

Последните няколко години ме сблъскаха с много подлост, предателство и да, болка. И много мислих за това. А и много Мостове направих и много сълзи пролях. Приятелите ми все ми казват да се пазя, да не съм толкова откровена, да не споделям толкова, защото сама се излагам на опасност. Опитах се, не става. И докато днес отново изправях ръцете си в Мост, през сълзи от болка, готова да се предам, ме осени, че да, ще ни боли понякога и понякога може би ще даваме още повече въпреки това…Но само така ще станем по-силни. И да, ще има хора, които ще оценят онова, което даваш и ще има и такива, които ще плюят на него, ще го смачкат и ще го отритнат. Ще получаваме и много любов и подкрепа, но и ще получаваме удари – под кръста, изотзад, директно в лицето. Сърцето ни ще пее, но и ще бъде късано на парчета и оставено да умре. Такъв е животът.

Така, че няма как да се предпазим от тези неща. Не можем да избираме от страх да не ни заболи. Единственият начин да се справим е да станем по-силни. И Ащанга практиката ни учи на това. Както и в живота, не можеш да избираш кои пози да правиш. Болезнени/трудни или не, трябва да намериш начин да се справиш, преди да продължиш. Това изисква много работа, понякога сълзи, но в крайна сметка ставаш по-силен, издръжлив, гъвкав. Няма как да продължиш иначе.

Прескачането на пози или избирателният им подбор може да е по-лесният избор, но той не ни прави по-силни или по-подготвени, а само ни затваря в клетката на и без това ограничените ни възприятия, възможности, способности. По-подготвен обаче не означава, че никога няма да е трудно или няма да боли…Следващата поза отново ще ни сблъска с предизвикателства, както и животът. Но с по-силно тяло и сърце ще можем да приемем предизвикателството и да сме напълно Ок с него, без да страдаме.

Една наистина духовна практика рано или късно винаги ще ни връща към центъра ни, защото центърът винаги е по-силен от всичко. Една духовна практика винаги е много трудна, защото целта й е да ни направи силни и издръжливи, така че да посрещаме предизвикателствата „здравословно“.

И Ащанга системата е точно това.