Защо Ащанга не е толкова популярна
Кой ли се е сетил да каже, че йога е за “удоволствие” за пръв път в историята? Никога няма да разберем, но на този човек трябва да му се даде Нобелова награда…за непредвидливост и глупост…Макар да съм убедена, че това е казано с най-добри намерения, като—”не трябва да ви е страх от йога, та тя е такова удоволствие…”, резултатът в днешни дни е трагичен.
Съвременният човек така или иначе е пристрастен към удоволствията от всякакъв род—нов телефон, нова кола, забавления от всякакъв род, бързи резултати и всякакви нови джаджи на пазара, които да ни спестят труда, усилията, мисленето…
А древните отдавна са стигнали до извода, че ако се впуснем в преследването на такива “удоволствия”, трудно ще бъдем щастливи и са ни дали тази дисциплина, която да ни научи поетапно, че щастието е независимо от удоволствията или неудоволствията—”рага-двеша” – а си е в нас… Паттабхи Джойс е казал, че практикуването на йога трябва да е “приятно”, но никога не е казвал, че трябва да е “удоволствие”, “фън”, “кайф” или както и там да му се вика днес на онова, което разбираме под “удоволствие”.
Йога е дисциплина, изискваща усилие. Тази йога, която практикуваме, е йога на усилието. Особено Ащанга. Не, не, не защото методът е “по-труден”, а просто защото Ащанга методът (засега) успява да се съхрани в по-традиционни форми. И именно защото е традиционен, доколкото е възможно “автентичен”…той е и по-труден за съвременните хора, търсещи удоволствия и развлечения…А това го прави и не толкова популярен.
Много пъти съм писала защо Ащанга е по-различна и за онова, което я прави “трудна”, но колкото повече години минават и колкото повече навлизам в традицията, толкова повече се възхищавам и прекланям пред гения на онези, които са изградили метода такъв, какъвто е…От мен—едно огромно “Уаааааа….”, защото именно нещата, които правят Ащанга “непопулярна” я правят толкова мощна като въздействие и тук нямам изобщо предвид физическия ефект.
Защото на първо място Ащанга не е физическа дисциплина. Каквоооооо? Чакай, чакай…каквооо? Да, това е една от най-разпространените мисконцепции за Ащанга метода—че е физическа, много физическа, прекалено физическа…Извинете, а ”хата”, “виняса флоу” или “горещата йога”, които са по-популярни, плават върху облачета и не са физически? А какви са, извинете? Всъщност, Ащанга методът е предназначен да бъде медитация в движение, а онова, което считаме за трудно, има за цел да ни научи как да го постигаме. Троен фокус, липса на усилие, изграждане на флоу, оставяне на дишането…Това са изключително трудни неща за нас, но Ащанга успява постепенно да изгради уменията ни да оставаме тихи и неподвижни отвътре.
Разбира се, ключовата дума тук е “постепенно”. Така първата практика може да е само учене на дишането или само Поздрави към слънцето…Постепенно в рамките на няколко месеца или години се изгражда цялата практика, усъвършенства се. Огромна роля играе традицията, която далеч не е да насили някого да научи “цялата серия” или всички серии, а да помогне на всеки да се отвори, да промени онези модели и навици на мислене, усещане и движение, които задръстват тялото и ума…Когато тяло, ум и дух се изчистят от “отровите”, позите и сериите са лесни….
Но очевадно, процесът не е лесен. Патанджали е описал този процес в “Йога сутрите”, като е посочил и пречките, които всеки ще срещне по пътя си под една или друга форма. Трудно е да разпознаем проявленията на авидя, асмита, рага, двеша и абхинивеша (невежество, его, вкопчване в удоволствията, избягване на неприятното, страх от смъртта) в нас, защото те са толкова разнообразни, толкова недоловими за обикновеното око. Мозъкът е нещо изключително сложно като функция—съзнателен, пък и несъзнателен ум, его, подсъзнание и какво ли още не, което наистина би било смешно да твърдим, че разбираме. Но дори не е необходимо да го разбираме, една сериозна практика си чисти постепенно каквото има за изчистване в тези Авгиеви обори…Даваме си сметка за това едва по резултатите.
Очевадно, се иска работа. Ежедневна работа на постелката, съзнателна работа, което означава, че дори да правиш едно и същото всеки ден, всяко движение си иска правилното намерение, калибровка, изпълнение. Което не е лесно, наистина. Защото ни писва, защото искаме разнообразие, защото искаме музика, фанфари, червени килими…Мозъкът иска да върви навън, сетивата са гладни за стимули…но в Ащанга няма такива. И това не е “фън”. Но пък е толкова полезно! Защото именно тази “постност” на метода дава фокус, без който сме за никъде. Именно фокусът прави уж трудните неща лесни—е, може би не веднага, но с времето…Но “лесно” не означава без никакви усилия. Такова нещо няма, не и в йога.
Физически винаги си има предизвикателства, защото именно те ни изваждат от обичайното заспало и затъпяло състояние…В края на краищата, ако искаме да ни е лесно като когато се въргаляме на дивана пред телевизора, по-добре да си стоим на дивана пред телевизора, по д….е! В края на краищата, никъде не е казано, че в йога ще правим каквото искаме (а какво искаме?) или каквото ни харесва (а какво ни харесва?). Правим каквото е необходимо и от нас зависи да открием как да ни е поносимо, че и приятно. Връщайки се към физическите предизвикателства, не е тайна, че освен наистина физическото усилие (такова има във всеки вид йога), Ащанга ти прецаква ума. Телата ни са продукт на ума—те са това, което умът им заповяда…И тъй като нямаме достъп до ума директно, работейки над тялото, добиваме някакъв достъп, че и контрол над ума. Но това – след много години посещение. А докато стигнеш дотам, Ащанга наистина ти бърника из мозъка както си ще. Научаваш поредицата от пози (серията), но се оказва, че ще я правиш години наред, докато я усъвършенстваш. Ти може и да си мислиш, че я знаеш, че заслужаваш да учиш нещо ново, че си станал майстор…С други думи, може да се самозаблуждаваш колкото си щеш, егото ти може да е вбесено, че не получава заслуженото и какво ли още не…Но ако беше толкова лесно да елиминираме авидя и асмита (невежеството и егото), всички щяхме да сме просветлени и светът щеше да е рай, а и нямаше да има нужда от йога.
Да, наистина, за някои може да се окаже непосилно да имат търпението и да открият причина да практикуват 10 години, дори когато не виждат напредък или постоянно ти казват “спри, не още….” Болшинството се отказват, когато разберат, че бързи отговори няма и че няма да направят стойка на ръце за 3 месеца или дори 3 години…А и като я направят…какво? Пак същата къртовска работа, ден след ден… Но именно това е и причината в Ащанга да се правят едни и същи неща, ден след ден, месец след месец, години след години…Целта е да спреш да мислиш за следващото, да очакваш поредното, да търсиш различното…Целта е най-сетне да останеш там, където си, да му обърнеш внимание, да го приемеш, да си щастлив с него. Нарича се “непривързаност”. Също трудна работа. Най-трудната. Очевадно, трябва да си честен със самия себе си. О, да, искало ми се е да крещя, дори да фрасна някого, когато започне да ми говори за лекота и стабилност, когато от мен се леят литри пот, мускулите ми са на границата на безумието, а най-дълбоките ми емоции изведнъж се отприщват и ме хвърлят в бездната на отчаянието и агонията…
Да. Лесно е да се врътна и да отида на друг вид йога, където ще правя онова, в което съм добра и ще получавам овации, както съм свикнала. Ще ми казват колко съм добра, а аз ще продължавам да съм си същата задръстенячка…Но Ащанга ме принуждава да се пържа в собствения си сос, докато не ми стане “приятно”. Ха! Не е лесно, наистина. Яснотата никога не е лесна.
И като стана дума за яснота…сигурно ще ми трябват три дни и три нощи да разкажа за нея. Но ще се огранича само с това, че каквото и да си мислите—за йога, живота, себе си—Ащанга ще го направи на пух и прах. Рано или късно. Но трябва да оцелеете. А за да оцелеете, трябва да се грижите за себе си, т.е.—както се казва—да сте “нежни” със себе си. (Това последното много ми харесва, защото ако не аз, кой ще е нежен с мен?) Става въпрос, че Ащанга няма да ви позволи да прекалите. Да, да. Аз съм от онези, които винаги са прекалявали с всичко—така де, вкопчвам се в нещата, които ми харесват. Когато тренирах го правех по 2-3 пъти на ден, когато танцувах—вземах по 5-6 класа на ден, когато пиех, пиех, докато не изпразня бутилката…Разбирате, нали? Ащанга не позволява такова прекаляване и това май и е най-лошото. Шест дни в седмицата, един ден почивка, лунни дни—също почивка…Щеш не щеш…
Очевадно за хора, които живеят според предпочитанията си, настроенията си, дори времето и ангажиментите си, това е трудно. Много трудно. Трябва да почиваш, когато всъщност ти се иска да практикуваш, трябва да практикуваш, когато ти се иска да се поизлежаваш…Такива ми ти работи. Хм, за хората с хаотичен живот ще е трудно като да научиш прасето да се храни с вилица и нож. Но при все това, няма друга практика, която да те сблъсква със самия теб толкова безмислостно. Понякога може да боли, наистина, но…Ащанга няма да те излъже никога. Ако си готов да научиш истината, ако ти стиска най-сетне да си честен, Ащанга ще направи чудеса за теб. Колкото и да боли, освобождаването, което усещаш след това е неописуемо. И променя живота ти. Да, боли, но това е от добрата болка.
Затова, мисля си, че именно нещата, които карат някои да мразят Ащанга или да роптаят срещу метода, са нещата, които ще ни преведат през блатото на собствените ни самоилюзии, заблуждения, болни емоции и умове…Както казва Дейвид Робсън: “Ако е прекалено лесно, значи нещо не правим правилно, но ако усещаме работата, усилието—значи сме на прав път.” Щом нещо се съпротивлява във вас срещу Ащанга, значи именно от Ащанга имате нужда. А най-интересното започва, когато започнеш да обичаш този вид зор…
Но за това друг път.
