Желанието за повече и йога
Когато преди около 5 години се преместих в София, се оказах абсолютно сама, отново започвайки от пълната нула. Всичко, което бях изграждала с толкова любов, усърдие, неуморност и жертви от моя страна като че ли не беше имало никакъв смисъл. Тогава за пръв път започнах да имам онова гадно, дълбаещо дупка в червата ми чувство, че вече не желая да тичам до полуда на бягаща пътечка със счупен мотор, че изобщо не ми е по душа да се ръчкам с лакти, за да получа поне малко внимание, че вече не искам, не, не искам да работя по 18 часа 365 дни в годината, за да имам самочувствието, че не живея безцелно и като цяло, че животът ме подминава като че ли…
Можех да обвинявам онези, които забиха нож в гърба ми. Можех да обвинявам и себе си, работохолизма си или хроничната си нужда да доказвам нещо постоянно, или липсата на увереност в себе си, която ме караше да правя, правя, правя, за да имам спокойствието, че постигам нещо. Но истината е, че нито аз, нито някой друг има вина за тези неща. По-скоро, бях прихванала от тази културна социална патология, от която явно бяха болни всички около мен.
Нищо ново под слънцето. Йогите отдавна са знаели, че каквото е отгоре, такова е и отдолу, че каквото съществува в макрокосмоса съществува и във всеки индивид, но ние като че ли едва от скоро наистина му обръщаме внимание.
Животът ни и здравето ни са много тясно свързани, и когато културата на едно общество тръгне нанякъде, всички индивиди са завлечени в същата посока, независимо дали им харесва или не.
Няма да разсъждавам накъде е тръгнала културата ни, всички сме наясно с това. А мнозина от вас може би като мен често си спомнят времената, когато си пишехме истински писма или имахме само домашни телефони, по които не винаги намирахме човека, когото сме търсели. И ни беше добре. Или когато приятели можеха да се изръсят на кафе без предупреждение (което се случваше почти ежедневно). И не сме пропуснали нищо от това. Когато единствените клюки за някакви “звезди” или “събития” можеха да се открият само в “БТА паралели”, за което абонаментът беше ограничен. Когато можехме да играем пред блока до късна доба…
Ако има нещо, което съм научила от йога, то е, че трябва да правя съвсем съзнателни усилия да устоявам на натиска на културата, иначе тази култура ще ме убие. Бавно и мъчително, но със сигурност. Наистина, разбрах го по-късно, отколкото би ми се искало, но именно йога ми помогна да си дам равносметката, че ако продължа с това хоро, на което се бях хванала, животът—или поне остатъкът от него—щеше да продължава да ме подминава с бясна скорост и аз ще се събудя един ден, ще се взирам невиждайки в тъмнината и ще се чудя как съм стигнала дотам…
Всъщност, ще излъжа, ако кажа, че не съм имала такива нощи. Ще излъжа, ако кажа и, че винаги съм присъствала на 100% във всичко. Или че кой знае колко съм успяла в разчистването на Авгиевите обори. Но без практиката си (по йога) сигурно щях да съм още по-изгубена в дебрите на всичко случващо се, зарината с купища празни бутилки от вино…Дигитализация, изолация, изпростяване, опошляване…с тези неща не се справям лесно, но пък те явно съпровождат съвременната култура, а и от тях се изкарват добри пари.
Йога далеч не е имунизирана срещу тази патология. Започнах да преподавам през 2005, а когато през 2007 отворих първото си студио, никой и хал-хабер си нямаше от Ащанга. Но май вайбът беше тръгнал…Само няколко години след това хит станаха по-бързите, горещи практики и големите, натъпкани с какви ли не часове студия. Усетих товара върху себе си—ако исках да съм популярна, трябваше да играя на хорото с бързото напредване, сложните пози, следващата серия. Моят подход вече не се “кльопаше”, усещах как ме преценяват по постиженията. Ако не си на Втора серия след еди-колко-си години практика—не ставаш! Ако учениците ти не стигнат до Трета серия за еди-колко-си време—що за учител си! Определено—втора ръка! Нямаш много ученици, никой вече не те търси като професионалист, уважението също клони към нула.
Може би има и такива, които успяват да устоят на духа на времето. Със сигурност има, на това уча инструкторите, които обучавам и вярвам, че някои от тях се борят за повече дълбочина и мъдрост в онова, което преподават.
Преди няколко месеца срещнах бивша ученичка на улицата. Разговорихме се. Стигна се дотам имам ли, нямам ли часове и дежурното: “Все се каня да тръгна при теб, ама…” Споделих, че не, нямам часове на живо поради редица семейни и други обстоятелства, но имам онлайн часове, на които обаче никой не присъства. И тогава дойде: “Е-ми, какво искаш….Онзи учител вече е на Трета серия…” с намека, че съм отдавна аут и к’во да очаквам като не съм на Трета серия (макар не ме попита всъщност на коя серия съм аз, не че щях да кажа)…
И в същия ден получих следния имейл:
“Практикувам Ащанга 6 дни в седмицата, правя началната и първите три (пози) от втора (серия). Но не мога да си хващам ръцете в Супта Курмасана и не мога да се изправям сам/а от Мост. ….Така практиката ми е наистина много дълга, а аз прекалено се изморявам. Това нормално ли е? Направо не ми се иска да практикувам! Ядосвам се, когато се събудя и знам, че трябва да правя практика, негодувам по време на самата практика и едва в Шавасана се успокоявам. Но пък ако не практикувам, денят ми не е съвсем добре, затова практикувам въпреки това. Когато почивам, сутринта ми е много кеф, ама после през деня ми е криво…”
Получавала съм много подобни на този емейли или пък като следващия:
“Търся Ви, защото някой ми каза, че бихте могли да ми помогнете. Практикувам Ащанга от 6 месеца и вече започвам Втора серия. По природа съм гъвкава, но от известно време имам проблем с едното рамо. Болката стана непоносима и трябваше да спра традиционната си практика—никакви Чатуранги и модификации на други асани, които включват въртене на ръцете в рамото. Наложи се да отида на лекар и се оказа, че и двете ми рамена имат шипове, които—както ми обясниха—били чест проблем при занимаващи се с йога и други спортисти, заради претоварване на раменете…”
Същият ден вечерта прекарах съзерцавайки една точка, докато допивах бутилката червено вино.
Но майтапа настрана. Сериозно ли? Сериозно ли постиженията са издигнати на пиедестал, въпреки че всеки втори попада в един и същ сценарий? Явно вопиющото търсене на скорост, резултати, интензивност—дори и в йога—доминира, независимо че още по-явно същото това нещо убива….
И малко след този “инцидент” получих и друг емейл:
“ Практикувам повече от 20 години йога и наскоро преминах през курса за обучение—ниво 200 ч в (извън България), където живея. Останах твърде разочарована, защото се оказа, че всички в курса ми, дори самият учител бяха настроени като за състезание—всички само се сравняваха и направянето на супер-трудни пози беше издигнато в култ. Учехме само как да увеличим гъвкавостта си и разбира се, по-надарените по природа получаваха много повече внимание. Не можех да повярвам, защото нали уж учим за учители! След това родих дете и малко бях встрани от цялата работа, но наскоро започнах и да преподавам, първо замествах. Още повече се разочаровах. От мен се очакваше да демонстрирам сложни пози, макар нивото на учениците—според мен—не беше достатъчно за такива пози. Опитах се да развивам още повече собствената си гъвкавост и сила, но усещам, че вече няма накъде, а и ме гложди въпросът дали искам да бъда ‘съдена” като учител по онова, което мога или не мога. Дали искам това да преподавам?…”
Това ме накара още повече да се замисля (или да си го кажа честно—да се подепресирам…).
Всичко някак-си беше много в съзвучие с онова, което вече ме преследва (като бял мерцедес) не една или две години…Нуждата от различен подход. Нуждата от разум в лудницата. Нуждата от дълбочина в локвата. На яснота в кляксата.
Може би това звучи странно от някой, преподаващ Ащанга и посветил живота си да разпространява Ащанга…и практикуващ Ащанга, освен това. Сигурно звучи като “разочарование” от Ащанга или като че ли всичко, в което си вярвал, се е оказало погрешно…Но далеч не е така.
Когато започнах да споделям идеята си за нуждата от нов подход, първоначално малцина успяваха да ме разберат. Казваха ми, че “Това не е достатъчно интересно”, “Това няма да привлече хора, защото те се интересуват от по-забавна (???) йога”, “Искат се семинари как да се стои на ръце, това пълни залите…”. Дори веднъж една приятелка ми каза, че “първо трябва да отслабна”.
Че и аз съм радетел на виняса базираните практики, радетел съм. Но кога “дишането в синхрон с движението” се беше превърнало в търсене на силни усещания?
Гонитбата подир постиженията, силовите занимания и горещите усещания в йога отразява ценностите на нашата култура, а тази култура е дълбоко и патологически пристрастена към адреналина и допамина. Затова и по-терапевтичните, задълбочени, постепенни и премерени подходи като че ли не са съвсем търсени или привличат по-възрастна клиентела. Казвали са ми -???- дори, че това, което се опитвам да правя е загуба на време.
Но когато се огледам какво се случва наоколо и как животът минава ей-така, изсмукан от социалните медии, разпилян в преследване на безсмислени неща … все повече осъзнавам, че ако искам да остана здрава и да не полудея, трябва да направя крачка встрани от цялото това безсмислие и именно практиката ми е тази осъзната крачка встрани.
И да. Практиката ми си е Ащанга, но няма да ме чуете да се хваля на коя серия съм или с коя поза се боря в момента. Защото това няма смисъл. Онова, което има смисъл не се вижда с просто око. Наистина, постиженията и нововъведенията в йога напоследък ограбват душата ми.
От днес отново сме в “локдаун”, а и цяла година прекарахме в напрежение, притеснения, неяснота. Но за мен това беше време много да размишлявам, преоценявам, преподреждам и преосмислям всичко онова, което за мен има значение. Хал-хабер си нямам какво ще се случи, когато всичко това свърши и нещата се върнат към “нормално”. Може би трябва да се запитаме какво е “нормално”, всъщност. Аз със сигурност няма да се върна към онова нормално, което беше. Но съм тръгнала към по-нормално. Отказала съм се—всъщност отдавна—от преследването на постижения и изобщо на някакъв илюзорен и фалшив успех, който в края на гонитбата да ме направи по-щастлива или по-стойностна.
Това е илюзия. Тази година навърших и 50, така че си дадох сметка, че ако не искам да пропилявам малкото време, което ми остава тук на тази земя, трябва да правя избори. Има неща, които избирам да НЕ правя. Има и места, на които избирам да НЕ ходя. Има и хора, с които избирам да НЕ прекарвам времето си. Има и практики, които избирам да НЕ преподавам и други, които избирам да преподавам. Бих могла да се впусна в надпреварата и боричкането със зъби и нокти за слава, признание, повече ученици или нещо друго, докато експресът скорострелно ме откарва към гроба. Но мога и да живея живота си осъзнато, правейки съвсем осъзнати избори как да прекарвам времето си.
И да. Разбира се, че преподавам йога. Разбира се, че практикувам Ащанга. Разбира се, че ще ви науча как да стоите на ръцете си, ако останете достатъчно дълго. Ще ви науча обаче и да цените времето си, да обичате тялото си и да му давате онова, от което то наистина има нужда.
