Дисциплина е нужна, но и тя трябва да е умна
Много съм писала за дисциплината в Ащанга йога. Никой няма да спори, че нищо не се получава без дисциплина, а като стане дума за Ащанга, тя си е спечелила лоша репутация сред незапознатите, заради постоянното натякване, че „Ащанга изисква дисциплина“.
Не съм против дисциплината, дори напротив. Самата аз съм си доста дисциплинирана без някой да ме кара да бъда такава. Но за многото години практика, а и последните няколко месеца осъзнах и нещо друго – дисциплина да, разбира се, но и тя трябва да е умна…
Това, което имам предвид е, че дисциплината, която си е нещо хубаво само по себе си, може да се превърне в капан, ако се практикува прекалено стриктно. Кое обаче е прекалено? Къде е границата между чистосърдечния мързел и реалната нужда да бъдеш по-либерален в подхода си към практиката? Докъде е физическата нужда да пощадим претоварени стави и докъде е психологическата бариера ред предизвикателствата? Дали нежеланието ми да практикувам днес е реална грижа за мен си и замръзналото ми рамо или чисто и просто е психологическата досада, че трябва да практикувам, когато времето ми съвсем не стига за други неща, които трябва да бъдат завършени в срок?
Със сигурност повечето от Вас са се сблъсквали с тази дилема: ставаш сутрин, чакат те хиляди неща, които трябва да бъдат свършени именно днес, а ти трябва (и разбира се, искаш) да си направиш практиката. Започващ да практикуваш, а отвътре те яде, че няма да ти стигне времето за другите неща…Не можеш да се фокусираш, дори може да се почувстваш виновен, че практикуваш, вместо като всеки друг съвестен гражданин „да си вършиш работата“. Това е само един сценарий, в който много лесно границата между дисциплина и прекаляване се размива…
Други сценарии са очевадно собствената ни амбиция да напреднем по-бързо, нетърпението да учим нови неща, неспособността ни дълго време да правим едно и същото, за да го усъвършенстваме, вманиачаването в практиката, наложени ригидни правила от учител, желанието да сме като някой друг, който е непреклонен в практиката си…Усещала съм всичко това. Макар аз да съм привърженик на по-меките методи на работа и вярвам, че йога е много индивидуален път на самопознание и място за сравнение няма, и аз без да искам съм се улавяла как насилвам повече и не си признавам, че трябва да спра, когато до мен е някой по-природно надарен и можещ. Улавяла съм се, че ме боцва завистта, залива ме срам от мене си, задушава ме самосъжалението, гризе ме чувство за вина, че съм такава, каквато съм …
Цялата гама от тези и подобни нелицеприятни чувства може да ме удави, когато до мен на постелката се окаже някой „по-добър“ от мен. И особено, ако този някой не е вложил и половината на моите усилия, години, болки…А после допълнително си ме е срам от тези чувства, наревавам се, насъжалявам се, надъхвам се, амбицирам се…Но тук по-скоро ми се ще да поразсъждавам над плюсовете и минусите на придържането към т.нар. „традиционна“ практика, където се следва стриктна последователност на позите и те се учат една по една (т.е. не учиш следващата, ако тази не ти се отдава).
Та, какви са предимствата на придържането към традиционната практика?
Освен всичко друго, за което съм писала не веднъж и дваж, едно от най-големите предимства на придържането към последователността от асани и ученето им една по една е, че се сблъскваш с пози, които са ти непознати и трудни. Ащанга йога системата не ви позволява да си правите каквото искате, нито да си подбирате пози, които са ви приятни и лесни. Огромен плюс! В края на краищата, ако правим само каквото ни е приятно и лесно, никога няма да се справим със страховете си, неправилните си модели на движение и/или ограниченията си. Ще имаме самочувствие, че постигаме нещо, но това ще е малко фалшиво самочувствие. Тази дисциплина да не бързаш, да останеш и да работиш над тези неща, докато не ги преодолееш, дава много повече увереност в себе си както на постелката, така и в ежедневието. Не вечно да бягаш от трудностите, а да ги посрещаш спокойно и да правиш каквото можеш.
Няма спор и, че придържането към стриктната последователност от пози дава много повече резултат. Без тази дисциплина и без посвещението на самостоятелна практика (каквито са Майсор практиките), резултатите – и физическите, и психическите, и фокуса, и емоционалните – са много ограничени. Тук някой практикуващ друг вид йога сигурно ще поиска да поспори, но е факт, че Ащанга йога с тези си изисквания не позволява да се самозалъгваш. Т.е. тя те прави честен, болезнено честен, най-вече със самия себе си.
Избягването на трудните пози е огромен недостатък на каквато и да е практика и това е чест проблем в стилове йога, които не се придържат към стриктна последователност. Тук няма значение дали си начинаещ или напреднал…Този капан очаква всеки, а ако правим само лесното и приятното, задълбочаваме собствените си недостатъци, дисбаланси и неподреденост, и подсилваме природните си тенденции, които изобщо нямат нужда от подсилване.
Какви са недостатъците на придържането към стриктна последователност?
Един от основните недостатъци е, че все пак, поради анатомични и житейски обстоятелства, някои от позите може да не са съвсем достъпни за всеки във вида, в който се изисква. Много учители обръщат внимание само на външната форма, пренебрегвайки къде-къде по-съществени неща като мускулни действия и противодействия. Така е лесно практиката да започне да тъпче на едно място, което рано или късно ще доведе до разочарование и бърн-аут. В края на краищата, ако поради замръзналото ми рамо никога повече не успея да си хвана ръцете в Маричи, означава ли това, че нямам правото да изследвам други неща? Разбира се, че не. Но учители, които разбират тези неща не са много, а и дори да ги разбират, желанието да видиш учениците си на Втора серия може да е по-силно от здравия разум…
Друг недостатък на прекалено стриктния подход е, че все пак, Началната серия набляга на навежданията напред и силата в раменете. В това няма нищо лошо, проблемът е, че повечето хора засядат до никъде в началната серия, защото имат скъсени мускули по задната част на краката си и липса на сила в горната част на тялото. Ако религиозно повтаряме навеждания напред и виняси, за да оправим този проблем, бихме стимулирали прекалено мъжка енергия (активна и гореща) за сметка на женската (по-пасивна и хладна), те. ще нарушим баланса.
Това обаче не е реално проблем на самата последователност, в която има много мъдрост, а на подхода ни към нея. Повечето учители не умеят да нагодят позите към учениците си, защото не разбират самите пози и вместо това предпочитат да ги прескачат и да не ги преподават изобщо, което е недостатък (виж по-горе). Значи, за да не е дисциплината недостатък, учителят трябва много добре да разбира енергетиката на всяка поза, нейната анатомия, физиология и кинезиология, за да може да я нагоди индивидуално към всеки човек. А и веднъж когато ученикът научи най-основното за позата, трябва да се вземат предвид и нуждите на този ученик в момента, а не сляпо да се насилва тялото да заема перфектната форма или задължително да се прогресира към Втора серия…
Да, практиката на Ащанга дава някакъв стандарт за практика, но той би трябвало да е само ориентир, който да не ни позволи да се изгубим по пътя, а не окова, която да ни задържа там, където не би трябвало да бъдем. За съжаление, много Ащанга учители днес преподават ригидно, заради собствената си негъвкавост, неумение, неразбиране и страх.
Догматизмът в Ащанга е друг проблем, който вече съм разглеждала в други статии. Догматизъм от сорта: „Щом Гуруджи или Шарат са казали, че е така, значи е така.“ Шарат решил, че тук няма да има виняса, а там ще има. Шарат казал, че задният крак в Усукания триъгълник няма да е на 45°, а на 90°. Е, трябва ли догматично да го изпълнявам, ако тези 90° ми усукват коляното? Едва ли някой ще каже, че трябва. Но въпреки това, познавам учители, които няма и да се замислят и ще приемат всяко ново (или традиционно) изискване като Свещения Граал. А и по принцип, макар да съм твърд привърженик на традицията, догматизмът и поставянето на изискванията на пиедестал малко ме дразни. Разбира се, че дисциплината е велико нещо, но и трябва да сме много мъдри как да я прилагаме. А това изисква много, много, много знания и опит най-вече от нас, учителите.
Със сигурност мнозина от Вас са си задавали тези въпроси. Определено на мен са ми ги задавали много пъти. В курсовете ми за учители разискваме тези неща и аз се старая да не налагам догми, а да науча всеки бъдещ учител как да забелязва, разсъждава и анализира. Опитвам се да дам знания, които ще помогнат наистина да разбираме какво правим, а не просто да се придържаме към някакъв стандарт. Човешкото тяло и мозък не са математика, където две плюс две винаги е четири. Те са едно чудо, толкова разнолико, че няма верен отговор на нищо. Единственото вярно е знанието, подкрепено от вътрешната ни мъдрост, интуиция и желание да не спираме дотук.
А какво да кажем за самостоятелната практика, която е характерна като че ли само за Ащанга йога?
Очевадно, водените часове не позволяват такава дълбока работа с всеки. Няма как един учител да обърне внимание на всички. Особено, ако демонстрира. В Ащанга, дори водените класове не са като обичайните: учителят брои винясите (движенията), в позите се стои определено време и няма възможност за много инструкции…Разбира се, тези часове си имат мястото в общата практика, защото те задават ритъм, учат ни да дишаме, да се движим ритмично, да не се разсейваме и да оставаме фокусирани.
Но по-съществената работа е все пак в Майсор практиките, където трябва да работим сами, където ще можем да получим обратна информация и помощ от учителя.
Сега, тук въпросът ми е, защо на Майсор практики никога не идват хора от други видове йога? Като че ли този начин на практика е запазен за Ащанга. Да, в Майсор практиките трудно можеш да видиш някой, който да НЕ иска да прави виняси (отскачания назад и напред) или иска да направи само Поздрави към слънцето. Обикновено, на Майсор идват само тези, които имат намерение да насилват себе си, докато ги спрат. Да, има го моментът с „Защо да се разкарвам и да плащам, ако ще правя само Поздравите….“ Но много хора нямат времето или възможността да правят цялата серия всеки ден, а и дори да имаха, това не е препоръчително.
Та, защо на Майсор не идват хора, които да попрактикуват онова, което им е според възможностите и времето? Защо Майсор се налага като едва ли не практика само за супер-надарени, супер-надъхани, супер-можещи? Това е обидно несправедливо и съвсем не е идеята на тези практики. На мен ми е тъжно, че Майсор практиките като че ли са ограничени само до такива ученици и изключват многото други, които са далеч от идеалния Ащанги. Но за това, някой друг път.
За да практикуваме умно се иска дисциплина, но дисциплината не е нещо сковано или сковаващо. Целта на практиката ни – Ащанга или друга – не би трябвало да е заемането на някакви външни форми и „правенето“ на някакви неща, а по-скоро практикуването с лекота и много вътрешно усещане какво с случва в момента. Модификациите на позите и нагласянето им спрямо човека могат да дадат тази лекота, благодарение на която да оставаме стабилни, фокусирани, усещащи и да ни е забавно.
Все пак, йога е за всеки, нали?