Да заобичаме правилата и Дейвид Робсън
Винаги съм мразила думата “трябва”. Тъй като съм израснала с доста правила, когато чуех “трябва” подскачах като ужилена—а защо? Къде пише? Кой е решил какво трябва? И досега нещо в мен се надига, когато чуя тази дума… Но иронията е, че не правилата вкъщи са ме научили да бъда дисциплинирана…Защото колкото повече чувах “трябва”, толкова повече си правех каквото аз решавах…Сигурно за всички деца (и не само) е така, защото правилата означават ограничаване на свободата, “трябва” често включва да правиш нещо, което не ти харесва и не разбираш защо трябва да правиш или да не правиш нещо, което много ти се иска.
С две думи, не си твърде популярен, когато имаш правила. Проблемът всъщност е как интерпретираме емоционално думата (дисциплина, правила…) Всеки си има история за тази дума. За някои тя е ограничаване, за други може да е наказание, за трети—нещо съвсем различно. Ако за нас като деца, че и като възрастни, дисциплината е била нещо ограничаващо ни, ще я възприемаме като нещо несправедливо и нежелателно. По същия начин ще си мислим и ако самите ние използваме правилата, защото не знаем как по друг начин да се справим—ТРЯБВА и толкоз (така отсичаше майка ми и аз избухвах…)
Но в края на краищата не думите са ни виновни…защото думите никога не могат да изразят онова, което е вложено в тях. Онова, което е вложено в думите е личният ни опит, а той е толкова различен за всеки един човек. Казвам всичко това като предисловие, защото думата ми отново ще е за Дейвид Робсън и правилата…Откакто започнах да уча с него преди около 3 години не спирам да разсъждавам върху това—очевадно, защото за самата мен дисциплината е…щекотлив въпрос. От една страна самата аз си налагам много дисциплина и обичам като цяло дисциплината, а от друга страна—роптая, когато ми е наложена от някой друг…Ето затова се опитвам да я разбера, за да не правя грешки като преподавател и да я налагам догматично.
Първото ми впечатление за Дейвид при първата ми среща с него беше: “Страхотен, голям сладур, ама малко….педант.” Разбира се, това не ми попречи да го приема с цялото си сърце, но все пак нещо щъкаше из главата ми по повод правилата. Не че преди това съм практикувала без правила, не че не ги знаех, но като че ли не осъзнавах къде самата аз ги нарушавам, докато до мен не застана Дейвид. А Дейвид използва правилата, за да има много ясна и точна комуникация с учениците си. Той има правила, за да може да филтрира собствените си предпочитания и да не им позволява те да ръководят практиката му, както и преподаването му. Дейвид използва правилата, за да осигури безопасност и подкрепа.
И ако се доверим, ще открием, че правилата са не само предсказуеми, а и минимализират вероятността от лични драми и интерпретации от всякакъв род. С други думи, правилата намаляват търканията между учителя и ученика, които съвсем естествено се появяват в процеса на учене. Защото когато има правила вече не става дума за моята история, не става дума и за твоята история– става дума единствено за нашите взаимоотношения, които да останат чисти и с ясно определени граници. Ще си помислите, че да ходиш на йога на такова място сигурно е плашещо…но съвсем не е така.
В практиките на Дейвид винаги е много топло, уютно, има и много смях, защото той самият има изключително чувство за хумор и обича да иронизира самия себе си на първо място. Ученическата психика отпада и просто практикуваш, знаейки, че ще получиш помощ, ако имаш нужда от нея, а и някакво предизвикателство в рамките на възможностите ти. Но си има правила и ако те се спазват, всичко си тече гладко, безопасно, тръгваш си окрилен. Кои са тези правила? (Те може и да са повече, но това са правилата, които аз си изясних и сега се опитвам да прилагам кгато преподавам…)
Търсете най-преките линии—т.е. най-прекия път от точка А до точка В. В това е смисълът на “виняса” и Дейвид наистина държи на това. Никакви лични украси на движенията, за да ги направим по-така…Ние всички привнасяме много от личните си драми в движенията, но за тези неща няма място в йога. По същия начин, както ми каза Дейвид, “важно е да знаеш кой ти е учителят”. Което ще рече, че не можеш да следваш няколко различни версии на практиката. Всеки учител си има своя “версия” на практиката—позволява повече или по-малко, държи на това и онова, а с друго е по-либерален…Но е много важно да се придържаме към едни и същи правила, а не да учим с много учители хаотично, което ни обърква. Тук не става въпрос за правилно или грешно, а просто, че така работи техниката… Дишането. Разбира се.
Плавно, спокойно, звучно дишане, а после движенията го следват.
Балансирана работа в тялото. По принцип, ние си имаме “модели” на правене на нещата и така някои части от телата ни по-лесно поемат цялата работа, защото са свикнали. Но трябва да се научим да разпределяме работата по-балансирано—там, където по навик стягаме—да отпускаме, там, където по навик не ще да работи—да го научим да бъде активно.
Доколко дълбоко ще работиш зависи от теб. Ако си изпълнил изискванията за дадена поза, няма да получиш никакви нагласяния. Аджъстмънтите са само, за да изпълниш позата правилно, но не и за дълбочина. Дълбочината си е твоя работа, имаш право сам да решиш.
Уважение към “пазителите на вратите” – да, да, има такива. Ако сте запознати с Ащанга практиката, знаете, че има вградени “тестове”, които да ни покажат дали да продължаваме напред или да спрем дотам. Първите са самите Поздрави, след това—двете пози на един крак, Маричи Д и др. Стигнем ли до тях, те са възможност да се получи помощ със затрудненията, които срещаме, а не вероятност да ни спрат. Да, спират ни, но не, за да не продължим напред, а за да научим добре каквото трябва да научим за наша собствена безопасност…
Практиката не е изпит. Не отиваш на практика да поставиш ченгелчета в квадратчетата механично, да я претупаш само за да си я направил. Практиката е място, където ти самият да се изцелиш, а това може да означава много. Ако работиш над някоя поза, пробваш три пъти и ако пак не ти се отдаде, чакаш или дори молиш за помощ. Няма нужда да се чудиш колко пъти имаш право да я пробваш, нито пък да си нахален и да викаш учителя постоянно или да се чувстваш пренебрегнат…Пробваш три пъти сам и…знаеш правилата.
По-добре да поработиш над една поза повечко, отколкото да я претупаш калпаво или да я прескочиш и да направиш друга, която не би трябвало да е там. Няма нужда от обяснения.
Няма бройка (виняса) – значи няма движение. Ние всички си преправяме практиката според нашите несъзнателни предпочитания—добавяме си движения, само защото ни е трудно някъде или сме разсеяни…Но ето едно правило, което ще ни извади от собствените ни глави. Няма бройка—няма движение. А щом не успяваме да изпълним позата така, значи може би не трябва а я правим все още. Някой да поспори? Защо иначе ще има броене на винясите, а?
Направете позата, като извършите необходимата работа. Как е поставен кракът, ръката, дрищи—всички тези неща са предвидени да се прилагат едновременно и да се допълват. Това са т.нар. “условия на позата” и те насочват към работата, която трябва да свършим. Да се опитваме да направим позата без да сме спазили условията не води до никъде, освен до повече самозаблуда. Затова ги има тези условия (влизащи в т.нар. постановка). Колкото по-малко компромиси—толкова по-добре свършена работа. Няма две мнения по този въпрос.
Практикувайте всички 8 аспекта на йога. През цялото време. Асана е само врата към останалите 7, но не практикуваме една техника, за да научим друга. Асана съществува, за да станем по-силни в останалите 7 аспекта на йога. Практикувайте ги не само на постелката.
Практиката не е избор (точните му думи са “не е опция”). В момента, в който си дадем право на избор, ще направим такъв. Ще има дни, в които няма да ни се практикува. И вместо да избираме дали да не практикуваме или да практикуваме, по-добре е да се научим да усещаме разликата и да се научим да нагласяме практиката си така, че постепенно да няма значение вече. На всички няма да ни се получават пози, ще падаме, ще се фрустрираме. Но с колкото по-малко драма посрещнем тези неща, толкова повече ще ни се получава. Колкото по-малко ни вълнуват тези неща, толкова по-стабилна става практиката.
Реалната сила е в това да интегрираш, а не да изолираш. В тялото никога не се случва само едно нещо. Способността да издължаваме, докато активираме и обратното ни дава реална сила. Наистина, колкото повече си мисля, толкова повече осъзнавам, че това са съвсем нормални правила, които самата дългогодишна практика налага. Те не са догма, а нещо, което научаваш с опита и дълбочината, които идват след години практика и в студ, и в глад, и в лошо, и в добро…Дейвид ми разказа как преди години си наранил гърба, докато преподавал и как на следващия ден едва успял да направи няколко Поздрава. Тогава наистина се уплашил—за бъдещето, за старостта, но и какво ще кажат учениците му…
Откъдето и още едно правило: Избери да практикуваш и учиш стабилно, а не “доброто представяне”. Да, наистина, защото ако практиката се превърне в преследване на постижения, няма да е за дълго. Такъв зор не може да се поддържа дълго време, камо ли цял живот. Научни изследвания са доказали, че една стабилна, макар и неинтензивна практика не води до влошаване (на физическите качества и т.н.), докато постоянните постижения и “тренирането” за тях—в крайна сметка водят до загуба на качества…Интересно, нали? Правилата в Ащанга са наистина правила, които опитът налага, за да можем да вървим напред с по-малко разочарования и драми. Те ни помагат да преодолеем трудни моменти било физически, но по-често—психологически. И макар да знаем някои от правилата, като че ли ги забравяме,унесени в преследването на следващото постижение, или просто от умора или нещо друго. Което само още веднъж подчертава колко е важно да имаш учител и да му имаш доверие.
Припомням си тези “правила” всеки ден—когато не ми се практикува, когато ми се иска да претупам практиката, защото ме чакат още хиляди задължения, когато съм уморена до смърт, когато ме бъгне желанието да съм като някой друг или просто да докажа нещо на някого…И съм изключително благодарна, че има такива –макар и неписани—правила. Тази дисциплина ми помага да остана на пътя, който става още по-трудоемък с годините, помага ми да намирам свежест в практиката всеки ден, вдъхновение да заставам с радост на постелката, търпение да опитвам за пореден път, смирение да се смея на провалите си. Но най-важното правило е ЕЖЕДНЕВНА ПРАКТИКА.
Е, аз отивам да практикувам, че ме чакат още хиляди неща. Но всичко —след практиката.
