Всички обичаме цитати, но те не стигат
Да, ние всички обичаме да цитираме кой какво е казал, считайки, че по този начин предаваме някакво послание. Тъй като аз обичам повечкото думи, винаги ми е било объркващо да поствам цитати,защото усещам, че те не казват всичко и дори могат да създадат изопачено разбиране на нещата. В края на краищата, всеки разбира от своето си кьоше.
Ето например всеизвестния цитат на Паттабхи Джойс:”Практикувай и всичко ще дойде”. Като че трябва само да практикуваш всеки ден упорито и всичко ще се получи. Че трябва да се практикува ежедневно – трябва, защото за да има някакъв по-сериозен ефект, йога трябва да засегне и други части от живота, освен пази посветена на “фитнес”.
Но от друга страна, този цитат, колкото и удобен, не казва нищо. Не казва как да се практикува, колко и други такива неща. Това прави цитатите от този сорт проблематични.
Достатъчно ли е само да се практикува? И какво всъщност означава това практикуване? Няма ли никакво значение как се практикува? Мисля, че ако се вкопчим в конкретните думи, това може да приспи критическото ни мислене.
Практикуването, дори и много отдаденото, не е единственото, което определя колко ще научим или дори можем да направим. Само практикуването не е и решаващият фактор колко “лесно” ще ни се отдава нещо, дали ще можем някога да направим нещо изобщо или дали – дори да успеем да го направим – то ще е подходящо за нас. Това особено важи за пози изискващи крайни позиции на ставите (в пределната им свобода на движение). Много от позите са такива – Усуканата Ъглова (Париврита Паршваконасана), Лотос, крак/а зад главата, Курмасана, шпагати,да не говорим за някои от позите във втора серия на Ащанга йога. Та дори Баласана, Детската поза, една от най-простите, убягва на много дори опитни практикуващи, защото да закараш тазобедрените си стави до петите не е чак толкова лесно, колкото изглежда.
Дължината на костите, телесните пропорции и форми, структурата на ставите и меките тъкани – всичко това варира много от тяло на тяло. Тези различия имат огромно значение за това дали ще можем, доколко ще можем и как да подходим към каквото можем.
Не искам да кажа, че не трябва да се практикуват сложни пози или да се избягват онези, които може би никога предполагаемо няма да направим. Но те са само идеалът, към който би трябвало да се стремим. Те трябва единствено да ни вдъхновяват да работим, да търсим и да се развиваме, а не да са ни целта сами по себе си. Т.е. важен е процесът и това, на което той ще ни научи. Но това е по-трудно, защото трябва да приемем не само малките си успехи, а и много повечето неуспехи и да учим от тях. Още по-трудно става, когато си повтаряме, че само ако практикуваме, всичко ще стане. Без да искаме попадаме в капана на отношение, ориентирано към резултати.
Ако си позволим да мислим по този начин, какво става, когато дълго време нещо не се получава? Ако сме от по-амбициозните, започваме да се изнервяме: “По дяволите, толкова време го правя, трябва да има в края на краищата резултат!” Ставаме нетърпеливи, още повече се вкопчваме в желания от нас резултат и си мислим, че ако още повече напъваме и влагаме усилия, все няма как да не стане. Такава рецепта са ни дали, на такава са ни научили.
Но тази рецепта не е онова, към което се стремят всички съвременни системи за движение, нито пък йога, а и не е рецепта за баланс. Целта, ако изобщо има такава, на всички такива системи е онова, което се нарича “awareness”, осъзнаване, съзнателност, по-дълбоко осмисляне и усещане. Защото това е в корена на терапията, облекчаването на стрес, болка и психически проблеми или подобрените функции на тялото.
Постепенното натоварване (прогресивно натоварване като термин в науката за спорта) е процес на адаптиране към постепенно и постоянно увеличаващи се натоварвания върху тъканите и това е процес, който изисква и търпение, и познаване на стъпките в този процес, и постоянно връщане към онова, което не можем. Ако всеки ден се опитваме да си качим краката зад главата нищо няма да постигнем. Необходимо е да се работи стъпка по стъпка (виняса крама), бавно, консистентно и откривайки онези привични наши модели на движение, които ни пречат. Освен това, иска се работа и върху “полезните” или нови модели на движение, които са ни необходими, което означава да се работи върху вида движение или частите от него, дори това да не изглежда пряко свързано с желаната от нас поза. Но вместо да обърнем внимание на Триъгълниците си, Воините си и други подобни пози, които разработват тазобедрените стави, ние си дърпаме краката да ги качим зад главата си. Докато не сме разбрали и отработили необходимото движение, няма как да очакваме да ни се получи когато това движение се появи с добавена стойност в друга асана.
Както йога, така и биомеханиката ни учат да не се вкопчваме в резултата, а да обръщаме внимание на процеса. Процесът ще научи ставите ни на добри и безопасни движения и ще повиши поносимостта и издръжливостта на тъканите ни към натоварвания. В края на краищата, липсата на гъвкавост или сила е просто недостатъчна поносимост или издръжливост на тъканите към натоварване, а това се развива бавно и с консистентна, премерена и добре дозирана целенасочена работа.
И докато тялото ни се адаптирa към новите и пo-големи натоварвания, ние научаваме нещо за себе си. Ако не друго, може би ще разберем защо пък чак толкова ни се иска да си качим крака зад главата. Понякога, такива прозрения за самите нас си, поставят всичко на мястото му.
Спомням си, Кристина Каритину, една от първите ученици на Паттабхи Джойс каза, че всички цитираме “Практикувай и всичко ще дойде”, но всъщност Паттабхи е казал: “…и ще си отиде, и пак ще дойде, и пак ще си отиде…”Днес си мисля, че за да няма объркващи интерпретации, цитатът би трябвало да звучи като “Практикувай и може би някой ден онова, което днес не можеш ще стане, ако работиш съзнателно, стъпка по стъпка, ежедневно и не се отказваш. Много от нещата обаче дълго време няма да ти се отдават, а някои може би никога. Но практикувай, защото практиката е смисълът.” Да де, ако звучеше така, нямаше да е цитат, щото Паттабхи не го е казал. А и е прекалено дълго, за да звучи “маркетингово”.
И докато цитатите са си цитати и имат някаква функция, какво да кажем за практиката? Цитатът не е практика.Практика ли е да правиш каквото ти казват без да го поставяш под въпрос? Мисля, че не. Практика ли е сляпо да копираш, без да анализираш? Също не мисля.
Защо не използваме практиката си да научим нещо за себе си? Защо не я използваме да работим върху себе си, колкото усещаме за адекватно за нас? Защо трябва задължително да гоним цели, да се състезаваме или да впечатляваме някого?В крайна сметка, отвътре всички сме едни и същите торби с….едни и същите объркани, неподредени, сложни и интересни души…Със или без краката зад главата.
