Блажената апатия
Тази статия на Дейвид Гариг не е нова. Гледам в компютъра си, че още преди 3 години съм използвала цитати от нея в един мой блог-пост по повод Международния ден на йога. Но статиите и прозренията на този учител са толкова проникновени, а езикът му толкова наситен със смисъл и понякога символизъм, че все нещо ме кара да се връщам към тях. Макар да говори за апатията по отношение на практиката, всичко казано по-долу тежи и за други ситуации.
Ето, например, тази събота и неделя, на 09-10 ще се проведе 3-ят Ащанга Йога фестивал в България. Прекрасна идея и начинание! От самото начало съм за тази идея. Нашата страна е толкова малка, че ако не се обединяваме поне за идеи, които касаят всички нас, практикуващите Ащанга, нищо няма да стане. Всички искаме да разпространим Ащанга, тя да достигне до повече хора, защото (причините ги знаете всички). Всички искаме да имаме достатъчно ученици, че да не затваряме студия, да имаме възможността да се развиваме всички, да споделяме радостта си и опита си, които нямат цена. Но без взаимна подкрепа, никой не може да направи кой знае какво.
Знам и колко трудно се организира качествено събитие и колко малко бюджет имат учителите като мен, работещи скромно и сами, за масивна реклама. В повечето случаи разчитаме на Фейса и подкрепата на други като нас. Но не е достатъчно само да лайкваме нещата, споделяйте! Споделяйте го на своите странички със своите приятели, които може да не са заклети Ащангисти, но пък са потенциални такива. Събития от този род се организират за всички , а не за конкретно студио или учител. Познавам толкова уж-Ащангисти, които дори преподават Ащанга, а когато има такова събитие все се чудя; “Къде са тези хора?” Не знам дали си даваме сметка, че с този непукизъм, всичко качествено ще избяга от България, ще се откаже да идва в България и ще продължаваме да сме си в третата глуха…
Апатия? Непукизъм? Липса на интерес?
Но, това беше моето лирическо отклонение, което уж няма връзка със статията, макар да мисля, че има много връзка…Защото непукизмът е настройка на ума, която ни позволява да бягаме от трудни и некомфортни за нас ситуации, мисли, моменти… И ето и интервюто с Дейвид Гариг по повод апатията…Онази, която ни напада по време на практика, като при сблъсъка с предизвикателство, което е прекалено и си казваме: “О, какво значение има, не ми пука…”
На мен лично ми се е случвало много пъти, понякога за дълги периоди и знам колко е трудно да се измъкнеш от тинята на апатията, която те кара все да си намираш оправдания, да се скатаваш, да не влагаш онова екстра-усилие…И наистина, и този Дейвид, и другият (Робсън) изключително са ми помогнали да преодолея тези състояния…Което не значи, че никога повече няма да се случват, разбира се….Но е добре да знаем как да работим с тях, какво да правим, и да знаем, че никога не сме сами…
“Да, разбира се, че ми се е случвало. В такива случаи почти съм бил готов да повярвам, че Ащанга йога е само за млади, поради количеството огън, който е необходим за тези асани и особено имайки предвид колко асани трябва да правиш всеки ден…И изглежда, че наистина е необходима много младежка енергия да се изпълняват асаните по този специален начин…Но всъщност, по-скоро бих нарекъл тази енергия ЖЕРТВА. Йога, особено Ащанга, наистина е за онези, които са готови да жертват нещо и да продължават да жертват нещо за практиката си. И в този смисъл непукизмът и апатията ще са огромно препятствие. Но реално, няма нищо стойностно, което да не изисква същата жертва, каквато Ащанга изисква от нас.
Разбирате ли? Ащанга не е по принцип трудна или сложна— тя си е просто практика, която ни показва какво е необходимо, за да постигнем майстрство в каквото и да било. Това, което се иска за Ащанга е много очевадно, ясно и физическо. Хата йога наистина изисква доста физически жертви от нас. Трябва да дойдеш с празен стомах, иначе няма да имаш достъп до същността на техниките, до същността на асана, което изисква банда, дишане и работа с надите, например.
За разлика от Ащанга, жертвите за един художник са от друг тертип—те не са толкова физически, нито толкова стриктни, но независимо от това, за да можеш да твориш, първо трябва да намериш начин да се изпразниш от света в себе си. За да заставаш всеки ден на постелката и да намираш отговор, първо е необходимо да изпразниш себе си от всичко материално, физическо, ежедневно, от обичайния начин, по който приемаш всичко около теб. Ако не ти пука за това “изпразване”, по-късно ще ти излезе много скъпо. Апатията е нещо естествено и трябва да я очаквате. Тя може да е под формата на липса на енергия или желание за практика, но със сигурност ще се сблъскате с нея, особено, ако практикувате дълги години. Имате двеша и рага. Това са две противоположни неща. Апатията е двеша. Тя е неприятна емоция и реакцията ни би трябвало да е неутрална. Ако си неутрален, когато ти се случи, просто наблюдаваш. Обратното е рага. Когато изпитвате рага, не е добре да реагирате с “О, искам повече от това, защото ми харесва.” Това не е йогистката реакция. Трябва да си еднакъв в реакциите си и срещу рага, и срещу двеша. Това е Самастити –наблюдение от едно неутрално място в теб. Апатията наистина е странно състояние и трябва много да внимаваме, защото тя лесно се интерпретира като вайрагя (непривързаност) или безразличие.
Апатията може да изглежда като спокойствие. Може да те обхване апатия и да те завлича, а ти да си мислиш колко си станал спокоен и над обичайните неща. ОПАСНОСТ. Трябва много да се внимава, когат усетиш, че ти е все едно. Не може да си безразличен и да поддържаш качеството на практиката си за дълго. И най-лошото е, че когато отново започне да ти пука, не е лесно да се върнеш към онова ниво, на което си бил. Ако започнеш да се оправдаваш с ограниченията си (като стегнати мускули или нещо друго) те наистина стават ограничения. Никой не те кара насила да правиш трудни или сложни пози. Така че или трябва да намериш начин да работиш с ограниченията си или просто трябва да се примириш и да не правиш изобщо сложни пози.
Човек ма 5 слоя (коши)—физически, енергиен, умствен/психически, интелигентен, на блаженството…Обичайно, този модел се използва линейно—тръгваш от физическия и постепенно навлизаш по-дълбоко. Но ви предлагам един нов начин да се работи с кошите—какво ако работим така, че на всички нива да имаме по 20% удовлетворение? Какво е да имаш само 20% блаженство? Това ти дава перспектива. Така че, за сложните пози. Те те правят силен. Дали ще я изпълниш успешно или постоянно ще падаш и няма да ти се получава—ти ставаш силен. Защото и нищо да не ти се получава, ще дишаш. Прана ще тече. Енергията ще тече. Ще ставаш и ментално силен, защото за тези пози се иска много психическа енергия и сила. Нищо, че не ти се получава. Изисква се доста интелигентност от страна на ученика да работи по този начин, да разбере какво има да му даде всяка асана. Но трябва да си силен и да си го напомняш всеки ден. Мисля, че последователите на Айенгър затова са малко като цяло, защото трудно разрешават проблема с апатията без да изгубят повече от половината постигнато преди тя да ги споходи. Просто апатията ти открадва практиката или вече имаш още повече ограничения, с които работиш от преди. Това е пагубно, но не е изцяло негативно. Практиката ви може да не включва никакви сложни асани и пак да има толкова много дълбочина. И да е най-простичката, тя може толкова много да влияе на всеки аспект от живота ви. Ако останете достатъчно дълго с дори най-лошите версии на позите, които можете, рано или късно ще спечелите, защото практиката ще ви даде по 20% удовлетворение за всичките ви 5 слоя, които споменах.
За да се чувствате удовлетворен и да имате полза не ви е необходима 2-а, 3-а или 4-а серия. Особено ако си на 75 години. Трябва да махнете егото от практиката си. Егото е една от клешите (пречките за йога). Думата клеша всъщност означава—нараняване, порок. (Клешите са определени инстинктивни реакции, които предопределят цялото ни поведение. Ние вярваме в тези реакции повече, отколкото на каквото и да било друго и те се пръвръщат в начин да бягаме от себе си да се справяме със света около нас. Често се превеждат и като “отрови” като в различните традиции се изреждат различни клеши- Уикипедия…) В този смисъл, трябва да се измъкнем от това състояние, от това да сме обладани от его, рага, двеша….Ако клешите в нас са активни, това означава, че сме ограбени от майсторство, от адекватна реакция към ситуациите. И това е така и за петте клеши (авидя, асмита, рага, двеша, абхинивеша или незнанието кои сме, его, пристрастеност към удоволствия и избягване на неприятното, вкопчване в живота, според Патанджали). Ако не си способен на адекватна реакция (а клешите ти отнемат тази възможност), не знаеш как да подходиш към дадена асана, защото мисленето ти е изкривено. Отнета ти е логиката, разумното мислене, възможността за творчество.
Така че…Когато се сблъскате с нещо, което ви е толкова трудно, че ви се иска да се откажете или започва да не ви пука, и не ви пука, че не ви пука….Това има потенциала да ви каже нещо за вас самите. Само си помислете—колко други възможности през деня имате, които да ви сблъскат с вас самите? В този смисъл, апатията е ценен урок!”
Цялото интервю можете да прочетете тук…
