Ащанга йога като терапия

Много често ме питат: “Ащанга не е ли за напреднали?” Или пък: “Ама много е трудна…” По принцип, всички сме чували какво ли не за Ащанга: трудна, сложна, не е за всеки, травмоопасна…И забравяме същността на йога като процес, есенцията на Ащанга йога като дълбока терапия за тялото, ума, емоциите, душата…

Разбира се, тези ми думи може би звучат неправдоподобно, особено когато видите някой с двата крака, овързани на геврек и заврени някъде, където не би Ви минало през ум да ги завирате! Но пък и никой никога не е твърдял, че онова, което виждаме е същността на Ащанга йога. Дори обратното…

През последните години наистина зачестиха случаи на сериозни травми и съответните обвинения срещу Ащанга йога, че поради сложността на практиката, хората се травмират. Практиката наистина е интензивна, но—хайде да сме сериозни—доколко ще се травмираме си зависи изцяло от нас.

До голяма степен проблемът е, че хората с по-природно надарени тела (по-гъвкави, по-силни, с определени пропорции…) стават учители прекалено бързо, без задължително да са добили необходимия опит и разбиране за метода, които са от първостепенно значение за един наистина добър и опитен учител. Когато тялото с лекота “прави” нещата, защото по природа му се отдава, изключително лесно е да виждаш само отделни техники и да пропуснеш цялата картинка. Или както се казва, виждат се отделните дървета, но не и цялата гора.

Освен това, физически надарените “новобранци” в йога са много по-застрашени от егото, отколкото по-опитни практикуващи, които са достигнали смирение и скромност посредством дългогодишна практика. Дори повечето днешни млади учители по Ащанга изобщо нямат интереса и любопитството за по-дълбоките учения на Ащанга, като вниманието им е изцяло върху физическите техники и постигането на пози, като че ли се подготвят за Ащанга Олимпиада! А любопитството и стремежът към знание са в основата на всяка една духовна, развиваща човека система.

За К. Паттабхи Джойс разказват, че е бил терапевт, макар и радикален. Той прилагал терапията си много индивидуално. По негово време е имало много модификации на отделните пози, подходящи за конкретния индивид. Тъй като днес Ащанга е изключително популярна, този подход доста се е променил. Големите тълпи ученици са наложили и по-големи групи, а това прави индивидуалната работа почти невъзможна.

Като добавим и префасонирането на Ащанга от традиционна практика (ака Майсор, т.е. самостоятелна с учител) в западния стандарт “водена” практика, позволяваща много ученици на едно място, нещата съвсем се отдалечават от онова, което е било. Къде остава интуитивното преподаване, базирано на добро познаване на ученика и взаимното доверие между учител и ученик?

Тъй като телата ни са различни, отношението ни е различно и “багажа”, с който идваме на йога е различен, много е трудно да има един единствен начин на работа, който да удовлетворява всички. В най-огромен риск за травми или задълбочаване на съществуващи проблеми (било ортопедични, телесни, емоционални, душевни или други) са учениците с най-агресивна практика—онези, ориентирани към постигането на цели, постоянно искащи нови пози, следващата серия, следващото предизвикателство. Такива ученици рядко разбират какво точно правят или какво се случва и при тях опасността е в бързането. Не е добре нещата да се случват прекалено бързо. Сериите и асаните са си ОК, в тях има дълбока логика, но прекалено бързото им учене (само защото физически се отдават) не е препоръчително.

Смисълът на Ащанга никога не е бил в “направянето” или “моженето”. Така, именно онези, които са с манталитета “трай бабо за хубост”, “трябва на всяка цена”, “just do it”, са в най-голям риск. И ако учителят им е със същия манталитет, нещата стават много сериозни, а взаимоотношенията между такъв ученик и подобен учител—опасни.

По принцип, онези природно гъвкавите и силни бързо получават удовлетворение от практиката, защото нещата им се получават по-бързо, отколкото на други. Опасността е в това, че разбирането на практиката не се развива със същата скорост като телата. Тук е необходим учител, който знае как да охлажда прекомерните амбиции и такъв учител наистина прави най-голямата услуга на ученика си.

Много често, именно такива ученици, макар и нищо неразбиращи, но можещи доста неща, започват да преподават, и тъй като всичко им се получава, никой не се и замисля дали всъщност разбират какво преподават…Хайде, не е сериозно да започнеш да преподаваш след 2-3 месеца практика и един курс! За развиването на разбиране на практиката се искат като минимум 5-6 години ежедневна, отдадена практика (като казвам “отдадена” имам предвид да се посветиш на Ащанга метода, а не да скачаш от един метод на друг според предпочитанията и настроенията). Едва тогава динамиката и дълбоката логика на системата може да ти се проясни. Защото чисто и просто ще си го изживял. Този проблем с липсата на опит на учителите не е чак толкова фатален в други, по-базисни системи на йога, особено когато са преподавани под формата на стандартния, типичен масов йога-клас. Но за Ащанга, която е далеч по-автентична в подходите си и от самото начало бръква надълбоко, за да предизвика промяна, липсата на опит е критична. Има разлика в карането на детска количка и истински автомобил.

Никога не съм крила, че и аз съм допуснала много грешки—и то именно защото започнах в Ащанга с много добре тренирано тяло, на което всичко му се отдаваше бързо и с лекота. В началото. И аз си мислех, че съм много напреднала, защото за няколко месеца началната серия ми стана лесна. Минала съм през кажи-речи всяка самозаблуда и его-предизвикателство, които сега наблюдавам в своите ученици. И след 15 години в Ащанга знам колко опасно може да е прибързването в Ащанга, особено психологически.

Йога по принцип е терапия. Та само дишането по време на практика предизвиква такива промени в тялото! Но всеки, опитвал Ащанга знае, че дишането – свободно и гладко през цялото време—е най-трудното нещо в практиката, особено пък ако правиш трудни неща. Ако заровим във физическия аспект на практиката пък, няма да ни стигне времето да опишем всичко, което наборът от пози ще оправи, изправи, отвори, стабилизира и т.н.

Ащанга е терапия и по един много по-дълбок, фин, неврологичен начин. Разбира се, на първо място са неврологичните и хормонални връзки между отделните асани. Едни асани стимулират едни жлези, а после други асани използват това, за да имат ефект…Така в поредицата има много логика, която може да не ни е изобщо понятна и прескачането на някои пози като трудни, непривлекателни или прекалено сложни разваля ефекта от цялата практика. И това е много честа грешка в съвременното преподаване на Ащанга.

Но ако оставим физическото въздействие настрана, практиката е предназначена най-вече да излекува ума. Докато се потим с тази или онази асана, умът и душата ни се лекуват от всички онези болни мисли и емоции, които са направили тялото недостатъчно гъвкаво, прекалено гъвкаво, нестабилно, прекалено сковано, не-чувстващо или невъзприемащо…Иначе терапията не би била пълна.

За психологическия ефект и въздействие на Ащанга не се говори много. А и—честно—той не е за слабоволевите или за онези, за които чашата е винаги полу-празна. Защото всяка терапия е свързана с дискомфорт и дори болка. Така както докато тялото се пренарежда ще имаме болки тук и там, понякога за дълго, така и терапията за ума и душата са свързани с психологически дискомфорт и не съвсем приятни състояния. Нетърпение, его, желание за повече и по-бързо, неспособност да си концентриран, вкопчване, завист, сравнение, агресивност, грандоманщина, самозабравяне, самозаблуда, неконсистентност, липса на воля, липса на организация, липса на фокус…Патанджали си ги е казал в “Йога сутрите”… Болести на ума, отрови за сърцето!

Мен често са ме обвинявали, че говоря и споменавам за тези неща, но аз вярвам, че всеки трябва да знае какво го очаква, за да има избор. Както казват лекарите, “на първо място не нанасяй вреда”. Не ми е в ценностната система да залъгвам хората, че ще бъдат галени с паунови пера и дундуркани, или че ще им е “лесно”. Йога е това, което е.

Да, както каза онзи ден една моя приятелка, сериозните неща май не са много популярни…И да, дори и сред Ащанга йога учителите не всеки има мотивацията да оказва дълбоко лечебно въздействие върху учениците си. Има много, на които им е достатъчно да си водят часове за приятно прекарване и това е всичко.

Но Паттабхи Джойс не е бил от тях. Дейвид Робсън не е от тях. И аз избирам да се уча от такива, които са избрали по-трудния път, защото статуквото не ме удовлетворява. Моят избор е да правя всичко, което мога, а не просто да си тръгна, да се откажа, преди дори да съм разбрала…

Но, към основното. Всички физически системи крият духовни и психологически опасности, защото ние се идентифицираме с телата си и е толкова лесно да си мислим, че всичко е в тялото, когато то е младо, силно, гъвкаво. Но някой ден, всеки един от нас ще открие, че тялото не е вечно. Истинската “цел” на йога е Онзи, чистата съзнателност, Онова, което е вечно и което няма да умре, когато тялото изчерпи батериите си и се разпадне. Както казва моят първи учител—Дейвид Свенсън: “Когато ти дойде време да умираш, няма да се измъкнеш като се спазариш с Бога на смъртта (Яма), че ще си оправиш отскачането назад!”

Връщайки се към физическата практика, за да “излекуваш” един проблем, първо трябва да знаеш какво го е причинило. Болки в гърба може да са резултат от толкова много неща: защипан нерв, изместен прешлен, дискова херния, лоша стойка, прекалено използване на някои мускули, нестабилни стави, хипер-мобилни стави, мускул, който не си върши работата и друг, който му върши работата, лошо храносмилане, запек, стагнирали и задържани емоции, определени начини на мислене, които предизвикват определени телесни реакции…Болката няма да спре, докато не се променят тези неща. Тъй като асаните предизвикват и хормонални промени, от лечение се нуждае и начинът ни на хранене и поведение. Лимфната система, дренираща определени мускули обслужва и определени органи и така причина за някой проблем може да е…храненето, например.

Ащанга практиката засилва потока на прана– кръвообращение, циркулацията на лимфа, кислород…Емоциите – ха! – също. Проблеми може да възникнат от едни и същи повторяеми движения по време на практика и понякога те трябва да се модифицират, за да подпомогнат “оправянето” на специфичен проблем. По същия начин повторяеми емоции създават модел на реагиране и/или справяне със ситуации.

Опитният учител ще забележи тези неща и ще може да работи с различните тела, умове и манталитети, като работата не се изчерпва само с практиката на постелката.

Помислете си, след като йога (и Ащанга или най-вече Ащанга) е за цял живот, какво всъщност означава това? Как изглежда и ще изглежда практиката Ви, щом ще е за останалата част от живота Ви?

Но нека спра дотук.