Въведение в “Бхагават гита”
Има две сили, благодарение на които функционира всичко. Може да ги наречете отрицателната и положителната сила на природата, или субективната и обективната страна на опитността. Всичко в този свят има две страни: едната е онова, което приема, а другата е онова, което се приема; съзнателното действие и обектът, към когото това действие е насочено. Философски, тези две страни са наречени субективност и обективност.
Ние също сме в този свят и от сутрин до вечер – постоянно – трябва да се справяме с него някак си. Случват ни се много неща, имаме задачи, работа, задължения…Всеки един нов ден започва като един нов дълъг тест с много въпроси.
Обстоятелствата и условията, в които живеем, както и всички задачки, с които трябва да се справим съставят нашия свят. Или по-скоро ние го наричаме “нашия свят”, макар светът е слънцето, луната, планетите, горите, моретата и океаните, земята, по която стъпваме в края на краищата.
Ние не мислим обаче за живота си като за моретата и океаните, нито пък за слънцето или луната. Дори не им обръщаме много внимание. Никой не си мисли “Днес трябва да се справя със слънцето, морето, планината, земята…” Тези неща като че ли не са ни проблем, както например необходимостта да издаяним някак-си 8-те часа работа на работното си място. Така че когато казваме, че имаме трудности, нямаме предвид животните в джунглата или растенията в гората. Всички тези неща изобщо не ни минават през ума и като че ли не ни засягат, защото те нямат човешки облик.
И ако анализираме всичко онова, което наричаме наш опит ежедневно, ще открием, че той – този наш опит или опитност – са изцяло или поне предимно свързан с човешките същества и нещата, измислени от тях. Сутринта ставаме и се приготвяме за работа, която – в повечето случаи е свързана с други хора и изисква от нас да се приспособяваме към условия, създадени от други хора. Накратко, нашият опит като изживяванията и функционирането ни в света е свързан основно със съществуването на други хора, а не със самите нас. С други думи, опитът ни – като изживявания и функциониране – е нещо извън нас. И в това е големият проблем.
“Бхагават гита” започва с един голям човешки въпрос. В едно “нормално” семейство, членовете на това семейство живеят щастливо, в сговор и разбирателство. Самата идея за “братя”, например, предполага, че те са неразривно свързани. Не би трябвало да има конфликти. Не че не може да изникнат конфликти между братя, сестри или родители и деца…Но конфликтите изникват поради външни фактори. Иначе, не би трябвало да ги има. онфликтите се появяват, защото всеки човек е индивид – индивидуално нещо, различно от нас.
И в това е завръзката. Как могат двата души да са индивиди и в същото време да са неразривно свързани и в сговор? Как може да се очаква някакво себеотдаване от човек, който е отделен от теб? Ако пък си мислите, че другият човек не е напълно самостоятелен (индивидуалност), то тогава трябва да приемете, че и вие не сте напълно самостоятелни индивиди. Ако я нямаше тази самостоятелност и индивидуалност, нямаше да има конфликти. Но тази част от нашата природа, наречена “индивидуалност” или “его”, този принцип на “само-заявяване” не позволява да се подчиним изцяло на друг човек.
Баща и син, майка и дъщеря….Все връзки, които би трябвало да са ненарушими. Все хора, които би трябвало да са най-близки и неразривно свързани. Все елементи, които би трябвало са взаимно самопожертвувателни и биологически и психологически и дори духовно. Но съвсем не е рядкост баща и син да се съдят, че и убиват. Тези неща се случват, защото когато детето порасне, то става индивид, става самостоятелно. Неслучайно великият Ману съветва родителите когато децата им навършат 16 години да ги приемат като приятели, а не като деца. С други думи, когато човек добие индивидуалност, не можеш да го подчиниш на волята си.
Ако анализираме философски света на природата и на човешкото общество, ще видим, че този свят е свят на дуалност: винаги има две сили: Вие и природата, Вие и другите около Вас…”Бхагават гита” е в контекста на Армагедон, Махабхарата, войната за Велика Индия. Интересно е, че това свято учение – за Бог и съзиданието – е нещо, което бихме очаквали да чуваме в храмове и други свети места. Но го чуваме сред най-лошите възможни човешки обстоятелства – по време на война.
Великото дело на Вяса, написал “Махабхарата”, е не, че е написал някаква интересна или информативна история, която може да се чете като роман. Това е учение за човешката природа. Да, има исторически моменти, но това не е историята на Индия, а историята на човешкия характер, развитието на човешката психика, върховете и спадовете на човешкото развитие във времето. Казват, че “Махабхарата” не е дори история на Индия, а историята на човечеството във времето.
Тук като казваме “човечество” нямаме предвид антропологическото му начало, а човечеството в контекста на появата на света като такъв. Историята на света не започва с появата на човека като такъв, а е започнал още когато е започнало самото Съзидание. Когато Брама е създал Ману или Бог е създал Адам и Ева. Така че, тук историята е космически процес. На едно място в Гитата, Кришна кава, е е самият “дух на времето”:
Kālo’smi loka-kṣaya
(Gita 11.32)
Трансмутацията е процесът ма съзидание и разрушение, и всички участваме в този процес. Времето никога не стои на едно място. То постоянно върви и се променя. То поглъща миналото в настоящето и бяга напред в бъдещето. Нещо винаги се случва с всеки и всичко. Има постоянна конфронтация на трите фази на времето: нещо винаги вече е свършило и нещо винаги все още предстои. Или винаги има нещо умиращо и нещо, което се ражда.
В “Бхагават гита” Бог говори на човека. Това не е някакъв Кришна, който говори на някакъв Арджуна. Величието на поетите е, че те казват много неща между редовете и именно това казано между редовете ни вълнува, вдъхновява и ни кара да четем отново и отново.
Така че, за да се изучава Гитата, тя трябва да се чете между редовете. Повечето преводи на Гитата идват с много точни преводи на санскритските думи и понякога с коментари, но както се казва, само Кришна знае какво е казал. Представете си да сте на мястото на Арджуна и цялата вселена да се изправи пред Вас и да започне да Ви говори. Как бихте се почувствали? Трудно можем да си го представим.
Но това не е случайно. Всъщност, тази война, на фона на която се развива Гитата, е една вечна война. Тя е нашата вечна духовна война. И ние като Арджуна се сблъскваме със света по подобен начин ежедневно. Точно в момента, докато четете, може би не си мислите, че имате някакъв проблем. И Арджуна не е имал проблем. Проблемът се е появил, когато той се е сблъскал с него. И ние сме така, нямаме проблем, докато не се сблъскаме с проблем. Можем да познаваме един човек едва, когато се изправим срещу него. Не можем да кажем, че познаваме един човек, докато всичко е мед и масло. Виждаме същността му едва, когато се сблъскаме с него в някаква опозиция, в някакъв конфликт.
С други думи, светът не е враждебен към нас по принцип. Никой не е враждебен към нас постоянно или по принцип. Но при определени обстоятелства, конфликтът се появява. При определени обстоятелства, истинската природа на нещата се проявява. Дори днес всичко да е мед и масло, никога не знаеш утре какви обстоятелства ще се появят и как всичко може да се преобърне.
Мнозина от нас са се настанили удобно в живота и няма нещо, което да ги извади от това удобство. Сигурно добра карма от предишни животи е осигурила този привиден комфорт. Но ключовото тук е именно привидността, защото светът утре може да се разтърси и царят да стане просяк. Империи са се превръщали в пепел. На смъртния одър няма никаква разлика между цар и просяк. Едва когато се сблъскаш с живота, той ще ти разкрие смисъла и същността си.
Ние често молим “Божията милост”. Казваме, че Бог е жесток и безмилостен. Но такива категории не съществуват. Жесток, милостив, добър… Обич, доброта и всички познати ни етични категории принадлежат на човешкото общество и мислене. Те имат смисъл за нас хората, а не за космоса. Бог не е създал хората, той е създал сили, енергии. Науката може да обясни, че дадена плътност на енергия е човек, растение или животно, но за Бог ние сме само действащи сили.
Така че, всяка привързаност или отвращение, любов или омраза, или друга емоция, не е начинът, по който функционира светът или Бог. Бог не обича и не мрази. На него не му трябват нашите добри дела и не му пука за лошите ни дела. Нашите дела са си причината и следствието.
Всеки от нас поне малко е запознат с теорията на Нютон. Неговата класическа наука казва, че нещата са във времето и пространството. Това изключва обаче взаимодействието на нещата с това време и пространство. Две и две прави четири, Толкова.
Но съвременната наука ще Ви каже, че всяка клетка на организма Ви е свързана с всеки атом във вселената. Аз не съм Ирина еди-коя си, родена от еди-коя си майка и еди-кой си баща. Поне Гитата изисква от нас да не мислим за себе си по този начин.
Арджуна също си е мислил, че е син на еди-кого си, брат на еди-кого си, приятел на еди-кого си и ученик на еди-кого си. Нищо от тези неща не са нашата същност. Каквото и където и да сме учили също. Колкото и пари да сме изкарали. Колкото и да сме яли, пили и веселили с тях. Когато един ден легнем да умираме какво ще стане с всички тези неща, които сме научили, придобили, толкова ценили? Нищо. Каква стойност има образованието ни, степените ни, общественото положение? Лягаме да умираме и те не могат да помогнат. Едва ли си мислим за тези неща, докато преследваме поредното постижение. Но това е неизбежното и ще трябва да се изправим срещу него някой ден.
Но природата си има един трик, който ни кара да забравим за това неизбежно, иначе ако помнехме постоянно, нямаше да искаме да ядем, пием, работим и да правим каквото и да било. Да, наистина, може и утре да умрем, но е по-добре да не го знаем, за да функционираме нормално днес. И този трик на природата ни държи в неведение за фактите от живота, като ни дава в замяна една красива заблуда, че нещата са други. Това е нещастието на повечето хора.
“Бхагават гита” е “Божествена песен” – песента на Бога. Когато отиваш на война, отиваш и приемаш, че може да не се върнеш жив. Но тогава какъв е смисълът? След като смъртта е естественият и неизбежен изход от войната, какъв е смисълът, какво се случва след това?
Ако нищо не се случва след смъртта, значи нищо не се случва и преди нея. Не би имало никакъв смисъл да се живее и да се прави нещо. Но щом има смисъл в това, което правим сега, значи ще има смисъл и след като напуснем телата си. Животът и смъртта са свързани, защото животът не е ограничен от времето. Всеки се е раждал много пъти. Колко много никой не може да каже. Според индийската традиция за да стане човек, едно същество минава през 8,400,000 превъплъщения. И дори когато се роди като човек, то не е последното.
Неспокойствието, което изпитваме и нещастието, което характеризира ежедневието ни подсказва, че животът в този свят е непълен. Ако беше пълен, щяхме да сме винаги щастливи, нищо нямаше да ни вади от едно вечно блаженство. Но не е така.
Животът не става пълен само защото имаме многото удобства и имаме какво да ядем. И най-богатият може да е беден, защото не е открил онова, което е отвъд материалното. Какво е това постепенно се разкрива в 18-те глави на Гитата, които представят развитието на човешкия дух, движението на духа напред в посока все по-високи и по-високи измерения на опитност, докато изживяването на Бог не стане крайната.
