Намерете центъра си
Всички сме чували това по време на практика. Всички сме чували какво ли не, но като се вземе предвид, че като ученици попиваме едва 10% от това, което чуваме, а и тези 10% за всеки са толкова различни…В края на краищата, една и съща инструкция ще бъде филтрирана през съзнанието на всеки според онова, какво има в съзнанието като минала опитност… “Намерете центъра си” за един начинаещ може да означава да спре да се клатушка, ако се бори с баланса си. Малко по-опитният ученик може да открие, че диша неравномерно и за него ”да намери центъра си” ще е подкана да се фокусира върху дишането. По какъв начин подобни изрази и инструкции стават стандарт? Имат ли те някакво кой знае какво духовно значение?
И така.
Да намериш центъра си може да означава какво ли не—от това да стегнеш коремните мускули до отваряне на сърцето. “Център” може да се отнася до физическа област—като коремните мускули, абстрактно, но конкретно място като центъра на тежестта или всякакви други психологически образности, които имат връзка с някаква ментална яснота. Но яснотата също може да значи много неща. Будистите например говорят за “празнота”, други—за “Кришна съзнание” и т.н.
В “Йога сутрите”, Патанджали описва онова не-обусловено от нищо състояние, наречено “пуруша”, което най-често се превежда като “душа” или “дух”. Патанджали твърди, че посредством консистентна, продължителна във времето практика, съзнателността се усъвършенства дотолкова, че започва да отразява независимата от никакви условности реалност, без примеси, ясна и чиста като диамант. Сетивата се обръщат към самите себе си и идентичността се разтваря. Крайната цел на йогина е да влиза в това състояние отново и отново, докато умът му се “тренира” да не разпознава нищо друго като абсолютна истина, освен това състояние. По този начин се прекъсва процесът на идентификация, а неговата основна причина—ахамкара или егото, създаващо лъжливи идентификации—се унищожава. И това също се нарича “връщане към центъра”. Връщането към центъра в този смисъл не означава да спрем да имаме задължения и отговорности или, че ще бъдем спасени от трудности в живота. То по-скоро означава, че въпреки всичко, ние не забравяме, че сме само едно наблюдаващо цялата драма присъствие. По този начин, дуалността на света около нас спира да ни влияе и да ни привлича.
Като цяло, идеята за наблюдателя е заимствана от будизма. Съзнателността и други медитативни практики ни учат да наблюдаваме мислите си, а не да участваме в тях. Всъщност, целта е да осъзнаем, че мислите ни са само хабитуални реакции на външни стимули и за разлика от психологията, те няма нужда да бъдат деконструирани или анализирани, за да бъдат изчистени. Когато състоянието на наблюдател стане естествено състояние, мислите не ни завличат с драмите си и в резултат имаме яснота.
Патанджали говори и за врити—вълнения на ума—без които безусловно би ни било много по-добре. Мъдрецът предлага редица техники да спрем тези ненужни врити, като ни оставя правото на избор. Но в същността си всички техники се свеждат до едно и същото нещо: след като знаем, че природата на ума е да си търси обект, за който да се вкопчи, обръщаме ума в друга, по-положителна посока. С други думи, вместо да го оставим ума си да хукне в негативна посока, ние го “изхитряваме” да насочи дейността си другаде. Нещо като залъгалка, отвличаща вниманието на ревящо бебе.
По време на физическа практика, тялото постоянно ни подхвърля предизвикателства. Не можем да го игнорираме и всъщност, дори измерваме съществуването си посредством тялото. Какво усещаме? Боли ли ни гърбът? Имаме ли баланс? Надигат ли се емоции? Това е първата стъпка да се научим да наблюдаваме. Наблюдаваме грубата си структура, защото другата—по-вътрешната, фината, все още не можем да усетим. Започваме с онова, от което не можем да избягаме, което е с нас навсякъде. Да се оставим… Още една прекалено използвана фразичка, която обаче няма никакви философски основи. Всъщност, обикновено тя означава нещо като когато нещата са трудни или неприятни, спри да имаш емоции за тях.
Да де, ама не е толкова лесно. Ако беше, щяхме да го правим. И тук Патанджали ни дава техники да се справим с негативните емоции, които най-общо са култивиране на противоположните емоции. С други думи, да сме щастливи за онези, които са щастливи (вместо да им завиждаме), да имаме състрадание към онези, които са нещастни (вместо да ги избягваме), да се радваме за онези, които са благополучни (вместо да се сравняваме и да се чувстваме неуверени), да сме безразлични към онези, които са лоши (вместо да се ядосваме или да ги съдим). Тук не става въпрос да прощаваме или да не ни пука, а да оставаме спокойни.
Простичка рецепта. Поне е по-простичка от “да се оставим”. Умът често се сравнява с маймуна, която само очаква да бъде забавлявана. Така, вместо да се избавим от маймуната, ние й даваме забавления, но такива, от които ние самите имаме полза. Както се казва, хем агнето цяло, хем вълкът сит. “Да се оставим…” може да ни подтикне да се опитваме да спрем ума си изцяло или да сме пасивни, което всъщност нито е възможно, нито е продуктивно. “Да намерим центъра си” пък като нищо може да ни накара да го търсим не там, където имаме шанс да го открием. Това са си мъдрости, които са се доказали във времето. Но ако нямаха практическо приложение, те не биха оцелели, не биха стигнали до нас.
Практиката му е майката!
