Авидя – навик на ума
Ю.Н., йога инструктор, загубила равновесие във Воин, докато преподавала и си изкълчила глезена. Тъй като е свикнала, тя не обърнала внимание, но като отишла на лекар се оказало, че трябва да спре поне за месец да прави йога, за да се възстанови кракът й. Това предизвикало личностна криза. Та нали е толкова тренирана, а и преподава—как точно тя ще се нарани? Какъв пример дава на учениците си? Къде бърка? Да, тя знае, че не е тялото си, ама това като че ли изобщо не помага със съмненията в себе си.
М.К. има друг проблем. И тя преподава йога, но часовете и един ден са пълни, на другия—няма никой. М.К. се мята от отчаяние и желание да зареже всичко до екстаз и супер увереност в себе си. И така 3 години, докато М.К. не стога до срив и депресия.
Какво общо имат двете истории? И в двата случая има криза на идентичността, когато е нанесен удар по самолюбието. Някой психолог може би ще каже, че случките само са предизвикали нещо потиснато още от детството, но от гледна точка на йога, това е възможност за тези двама души да погледнат навътре към себе си и да си зададат въпроса :”Кой всъщност съм аз?” Когато всичко, върху което се е градило нашето самочувствие, самооценка или духовна сила, се срути, не само виждаме колко струваме реално, ами и имаме шанса да изследваме източника на проблема и да се отървем от него.
Дали има някакви травми от детството или не, но и двете жени страдат от онова фундаментално невежество по въпроса кои сме и за реалността, която свързва всичко във вселената. В йога, то се нарича авидя.
На санскрит, видя означава “знание, мъдрост” – онази мъдрост, спечелена посредством сериозна практика и личен опит. Авидя пък е нейната липса. Но авидя не е липсата на интелигентност или светски знания. Авидя е фундаменталната ни слепота за реалността. Тя не е липса на информация, а неспособността ни да изпитаме дълбоката връзка, която свързва нас със нас самите и всичко останало. Авидя има много форми, преображения, слоеве и лица, които действат по много разнообразни начини—тя е в придобитите инстинкти, отношенията ни с другите, преразсъдъците ни, убежденията ни, нещата, които искаме и нещата, от които се страхуваме. Липсата на яснота, объркването, фрустрацията…всичко е форма на авидя. И зад всички тях е просто неразбирането, че в дъното си ние сме дух, енергия, която споделяме с всички и всичко около нас.
Със сигурност си казвате, “Да, бе, знам!” Да, знаем много неща—че никой не ни е виновен за нищо, че сами сме си отговорни за живота, че това-онова…Но знанието на тези неща не променя поведението ни, не подобрява самооценката ни, не ни кара да вземаме по-правилни решения. Ние продължаваме да си манипулираме приятелите и познатите да действат така, както на нас ни изнася—може би търсейки тяхното одобрение, или карайки ги да се чувстват виновни, или нещо друго. Интелектуалното знание няма силата да ни помогне на практика. Та, за да стане това знание видя, мъдрост, то трябва да бъде разбрано в клетките ни, то трябва да бъде изживяно.
КАК ДА ИДЕНТИФИЦИРАМЕ АВИДЯ?
В Йога сутра 2.5, Патанджали ни е дал насоки към откриването на авидя в ежедневието ни. Всички те засягат грешното ни приемане на нещо, което не е същностно за същност. Патанджали ни приканва да погледнем по-надълбоко—да изследваме отвъд физическите си сетива или предразсъдъците си. Той казва: “Авидя е приемането на преходното за вечно, за нечистото за чисто, мъката за щастие, не-Същността за Същност.”
Ако поразмишлявате над тази сутра ще се убедите колко измамно е възприятието ни за всичко. Преходното за вечно? Мислите си, че можете да тичате по асфалт или да играете йога на цимент и износването на ставния хрущял да ви се размине? Мислите си, че спокойно можете да оцелявате на кафета и енергийни напитки? Или че страстта към новата ви любовна авантюра ще е вечна? Или че стига да има някой до вас ще сте в безопасност? Това е ежедневното ни отричане и неприемане, че всичко е преходно, дори и телата ни. И да, сигурно и това знаем, но това не ни пречи да се вкопчваме в същите тези непреходни неща като източник на самооценка, самочувствие, щастие—нищо, че те рано или късно ще рухнат.
Какво да кажем за приемането на нечистото за чисто? Пием вода от бутилка, вярвайки че тя е чиста. Убедени сме, че ако сме вегетарианци, всякакви болести ще ни се разминат? Или че щом се занимаваме с йога и сме добри хора, няма никога повече да ни се случват лоши неща? И откъде накъде са ни хрумнали такива глупости? И пак отново, Патанджали ни напомня, че всяка емоция или усещане са преходни състояния, защото само чистата съзнателност е непроменлива.
Ха, а мъките като щастие? С това се сблъскваме още като деца, когато след много рев получаваме така желаната играчка, която много бързо ни омръзва…И започваме отново да ревем за друга. Но и като големи (деца) пак живеем по същия начин—постоянно ревящи и вдигащи олелия за нова играчка.Пропускаме да видим, че няма играчка, която да ни направи вечно щастливи, защото самото щастие извира спонтанно и независещо от нищо. Дори блаженството, което би могло да се изпита при медитация не е вечно. То все свършва, а като свърши остава празнота.
Която и да вземем от тези форми на авидя, те са все едно и същото нещо—нашият провал да видим под повърхността, да видим истината. Разбира се на нас ни е трудно да го осъзнаем, защото всичките ни погрешни вярвания, убеждения и възприятия са подкрепени от вярванията и условностите на културата, в която живеем. Наистина, трудно е дори да осъзнаем липсата си на мъдрост; много по-лесно е изобщо да не търсим никаква истина и да се плъзгаме по повърхността. Но премахването на авидя е основната цел на йога и тя изисква основна промяна в начина ни на мислене. И колкото и да не е лесна тази промяна, все пак, дори осъзнаването на самозаблудите ни вече е добра новина. Появят ли се съмнения в собствените ни вярвания, нещо вече се е пробудило.
Авидя ни кара да вярваме, че щом мислим за едно нещо като “такова”, то наистина е “такова”. Няма как да се справим с това, освен постоянно да се запитваме: “Добре, мисля, че това е грозно, но наистина ли е грозно?” малко по-задълбоченият анализ би включвал да забележим мислите си за нещо (мисля, че е грозно), да усетим какви емоции предизвиква това в нас (отвращение, недоверие…), да видим как тези емоции ни карат отново да мислим по определен начин (да, грозно е, не мога да вярвам на нещо, което е грозно) и след това да видим цялата картинка—създали сме си реалност, която няма нищо общо с реалността.
И тъй като мислите ни никога не спират, а идентифицирането с тях е нещо присъщо на човека, в началото се искат малко усилия да схванем как сами се вкарваме в драмата. Но ако сме търпеливи, ще забележим, че цялата драма си се изгражда на автопилот: мисълта ни, емоциите ни, новите мисли се въртят в кръг, но въпреки това не са вени, защото идват и си отиват. Това е нормално. Ненормалното—авидя—е когато се идентифицираме с тях.
Т.е. не си мислим “А, ето ти недоверие в нещо грозно”, а “АЗ нямам доверие”. Не си мислим: “О, каква прекрасна идея!” а “АЗ съм прекрасен и пълен с идеи!” С други думи, приемаме своите емоции и мисли за самите себе си.
Но нито мислите, нито емоциите са същността ни. Те са само минаващи покрай нас неща. Да, някои от тях минават много начесто—в края на краищата, сигурно сте се идентифицирали с подобни мисли и емоции доста дълго. Но нито мисълта ви, че нещо е грозно, нито отвращението ви, нито каквото и да било не ви определя. Това е като да се влюбиш в актьор, само защото играе само романтични роли или да намразиш друг, защото е вечно в ролята на гадняра.
Но ние правим това постоянно и дори не се усещаме.
Авидя е дълбок навик на ума ни, но като всеки навик, тя може да бъде победена, отслабена, унищожена или трансформирана. Вглеждането в себе си е първата крачка. След това идва практиката—ежедневната практика на постелката и извън нея, където онова, върху което градим идентичността си постоянно ще бъде предизвикано. Няма друг начин.
