Отново Коледа…
Като ревностен ащанги, първо се научих да медитирам, докато рактикувам с отворени очи, а след време – и със затворени. Мнозина сядат на постелката със затворени очи, кръстосани крака и длани в мудра. Мнозина сядат с намерението да поседят спокойно, да поддържат гърба си прав, дишането равномрено. Мнозина се надяват, че тва ще им донесе спокойствие, мъдрост, вдъхновение или просветление. някои го правят, защото един коя си известна личност го прави. И в нищо от тези неща няма нищо лошо. Защото много са начините, по които можем да бъдем по-отворени, по-събудени, по-живи и осъзнаващи.
Но все по-често в последните години се убеждавам, че всеки един момент може да е възможност за медитация. Можем да дишаме дълбоко, когато сме ядосани, можем да издишаме напълно, когато трябва да си затваряме устата, можем да се фокусираме върху стойката си, когато се наложи да чакаме на опашка или да наблюдаваме емоциите си, когато сме в неприятна обстановка.
Пак е Коледа и пак всички са се пощурили да пълнят количките с ненужни вещи, които ненужно да бъдат погълнати или оставени някъде да събират прах. Някои преяждат и препиват по празниците като за последно, други дават безумни пари, за да отидат на някое екзотично място, където да избягат от ежедневието. Някои нямат никаква възможност нито за пътуване и приключение, нито дори за трапеза и уют.
Сигурно всички сме достатъчно наясно какво имаме и какво нямаме. И това е нашата възможност да дишаме и практикуваме.
Някои може би отсега потреперват, че отново ще трябва да ядат пресолената манджа на леля Сийка (защото тя винаги я пресолява, а и манджата е винаги една и съща), да пият киселото вино на бай Симо (защото друго просто не се допуска на масата) или да слушат тъпите вицове на зетя, който преди да изрецитира репертоара си не мръдва от масата.
Други може би се чудят защо трябва да получават безсмислените подаръци на мама, която всяка година подарява поредния пуловер или пък да изслушват същите приказки как “Трябва най-сетне да се задомиш”….
А някои като мен, може би ще се видят със стари приятели.
И във всички тези сценарии има нещо общо. Хората, особено ония, които са ни най-близки, комуникирайки си с нас имат склонността да ни възприемат като онези, които те си спомнят, че сме били, а не тези, които сме станали и сме. И в това пространство между онова, което ние си мисли, че сме и онова, което другите си мислят за нас, че сме има много възможност за практика.
Всички ние вопиющо имаме нужда да бъдем видяни като това, което сме, да бъдем приети и обичани въпреки. Нека не забравяме това и го дадем на най-близките си. Няма да умрем, ако зарадваме леля Сийка и я похвалим за манджата или изпием чашка вино, което не ни харесва много. Нищо няма да ни стане да не реагираме с удари по масата на мамините коментари…
И нека всеки от Вас намери място на трапеза, където ще е обичан и приет въпреки…
Спокойно, безковидно и весело посрещане на празниците!
в
