Непривързаност и весела Коледа

Yoga Sutra 1:37: vita raga vishayam va chittam

Съзнанието става стабилно и спокойно посредством практиката на не-привързаност (буквално – липсата на желания)

Това е една от сутрите, които обясняват начините да се стабилизира и успокои ума (Сутри 1.33-39). Не-привързаността често се обяснява като „не приемай нещата лично“. Вярно е. Не-привързаността често се приравнява и на „обективност“, което също е вярно. Понякога се възприема като непукизъм, което вече не е съвсем вярно.

Но мисълта ми тук е друга. Не-привързаността не означава да се откъснеш от живота. Дори напротив. Всички имаме професии, семейства, мечти, любими хора и грижите около тези неща. Лесно е дотолкова да се вманиачиш в йога, че да зарежеш всичко друго, отдавайки все и вся за йога. Не че има нещо лошо в това, ако човек може да си го позволи. Но повечето от нас едва ли сме сред малцината късметлии, имащи времето, парите и енергията да се занимават САМО с йога целодневно.

Хората често ми казват, че на мен ми е лесно, защото йога ми е професия и едва ли не съм длъжна да правя това, което правя, което облекчава усилията ми за разлика от тях, които ходят и на работа, грижат се за деца и т.н. Замисляла съм се не един или два пъти дали пък наистина не съм от „късметлиите“, защото (засега) успявам да оцелявам чрез йога и дали не съм станала малко самодоволна от това, препоръчвайки ежедневна практика на хора, които не са сред късметлиите…

Последните няколко месеца тестваха йога „моженето“ ми на макс. Тук под можене нямам предвид асана-майсторството, макар и то да беше подложено на тест (бай дъ уей – успешно преминат!). Имам предвид онези ситуации, които наистина те изкарват извън баланс и отключват нервната ти система. Да ги наречем житейски предизвикателства. Като да бъдеш предаден от близък човек по изключително грозен и непочтен начин. Като да ти умре роднина. Като да трябва да се грижиш за възрастни родители без да имаш собствен дом, стабилно препитание и дори живееш далеч от тях…Като да трябва да преобърнеш много неща в установената си и комфортна рутина на живеене, за да помогнеш на близки. Такива ми ти работи.

В такива моменти едва ли ни е до не-привързаност. Роптаем. Тръшкаме се. Измъкваме се като се оправдаваме с необходимостта да работим, да изкарваме пари, да оцеляваме. Нямам време, нямам възможност, нямам сили, нямам ресурсите…

Реакциите ни в такива стресови ситуации обикновено са породени от онова, което Патанджали нарича raga – често превеждано като удоволствие, но всъщност включващо по-скоро желанието за удоволствие, желанието ни и инстинктивен стремеж да правим само приятни неща за нас. Като да поспим повече, вместо да ставаме рано, за да практикуваме или да се поизлежаваме с книжка на дивана вместо да готвим цяла сутрин Коледния обяд, който ще бъде изяден за броени минути…Или пък желанието да получим внимание, да ни се извинят на всяка цена, да получим възмездие…Ситуациите и формите на рага са безброй. но в дъното е желанието като такова.

Не-привързаността, за мен лично, включва осъзнатост. Осъзнавайки ситуацията и често неизбежността на онова, което ми се случва, избирам да не се ядосвам и дразня, защото няма да помогне. Вместо това, правя онова, което трябва да бъде направено – „трябва“ според моите лични етични и морални принципи, които не зависят от онова, което хората очакват или ще кажат. Не смея да твърдя, че тези принципи са много извисени или „правилни“, но поне са осъзнати и тествани на практика. Като минимум, те поне не заблуждават никого, най-вече мен самата. Не-привързаността, в този смисъл, помага да останем верни на себе си. А това едва ли може да се каже, ако сме роби на егоистични желания, его-ориентирани въжделения, дребнави мисли за реванш, мъст, угодничество и някаква лична изгода. Не-привързаността, значи, е и средство да бъдем тук и сега (изтъркано, ама има ли друго?), да сме реалисти, да нямаме илюзии (цинично звучи, но розовите очила не са направили живота розов за никого, защото все някога сваляш очилата…). Не-привързаността е и начин да постигнеш или поне да живееш според дхарма (да изпълняваш задълженията си на всеки етап от живота).
Да, не-привързаността често се приема и като да не обръщаш прекалено внимание на нещата, които притежаваш, като да не са чак толкова важни за теб. И това също е вярно, но нима ние се вкопчваме само във вещи? Ние се вкопчваме във всичко – в собствените си убеждения, навици, мисли, в миналото, в стремежите си, в знанията си.

Но нищо от това не ни определя. Нищо от това не казва и грам за това кои сме. Ето защо, за мен то няма никакво значение.

Ако има едно нещо, с което се сблъсквах тази година отново и отново беше именно привързаността. Не моята, а на хората около мен. Виждах прояви на привързаност навсякъде (сигурно ми е било година да тестувам своята не-привързаност, знам ли…) и виждах колко може да е разрушителна неспособността да се издигнем над дребнавостта, злопаметността, обидчивостта и другите там емоции, които макар и естествени, са отрова за душите.

Вчера за пореден път се убедих как неспособността да се излезе от тресавището на желанията (в горе-споменатия им смисъл) може да помрачи дори такъв светъл празник като Коледа за човека, хванат в това тресавище и всички около него. Не-привързаността означава да се прилага ахимса, защото привързаността вреди не само на теб, а и на всички около теб.

Началото на която и да е терапия е да разбереш и да си признаеш, че имаш проблем. Проблем, с който не можеш да се справиш без помощ. За да подейства йога като терапия, трябва да си признаем, че сме привързани към много неща. Ние сме хора и да, приемаме нещата лично. Животът е такъв, какъвто е и дори омкане-то по цял ден няма да го промени. Животът ще се случва и ние ще го усещаме. И четирите серии Ащанга да правим всеки ден, ще срещаме лоши, некоректни, неетични, тъпи, прости, нелюбезни, сърдити, станали с дупето нагоре, заядливи, нахални и какви ли не хора, които ще ни обиждат, нараняват, грабят, лъжат, заплюват, пренебрегват, унижават, шамаросват…

Е и? Такива неща са се случвали и преди, случват се и ще се случват- хаха – c’est la vie (пардон за френския ми). Но от нас и единствено нас зависи дали ще се чувстваме обидени, наранени, неоправдани, ограбени, измамени, заплюти, пренебрегнати, унизени, шамаросани…

Не-привързаността означава отговорност, защото никой и нищо няма да промени живота, който си е такъв, какъвто е. Единственото, над което имаме контрол (потенциално) е самите нас. ВИНАГИ имаме избор дали да върнем шамара или да обърнем другата страна. Така не-привързаността е начин да сме свободни. Когато имаш избор си свободен.

Така че страданието и щастието са си наш, личен избор. Наша, лична отговорност.

Тази година беше просто още една година. Аз бях и съм щастлива. Неимоверно щастлива. Нищо че нямам кола, собствено жилище, партньор, тлъста банкова сметка, високопоставени връзки, богато татенце (т.е. вече няма никакво татенце) и т.н. (За сметка на това имам: огромен месечен наем, възрастна майка да гледам, големи сметки и малки доходи, малко истински приятели и много завистници, три котки, никакви умения да правя реклама по соц-медиите и голяма нужда да имам такава реклама, много нужда от сън и никакви шансове да се наспя, Коледна украса, която още не е съсипана от трите котки, сладкиш да правя, питка да меся, на гости да ходя, вино да пия, статии да пиша, много вдъхновение и липса на време да го оползотворя и…ооооо. Още толкова неща ИМАМ!)

Майтапът настрана, Коледа е. Пак и отново. Това е важното. Неизбежно е. Не-привързаността означава мир и покой за душата.

Да ви е спокойно и уютно днес и нека днес е първият ден от останалата част на един спокоен и уютен живот!
А аз отивам да правя закуска на мама, а след това – практика.

Зън-зън-зън…