Йога не е асана или все пак?
Това вече е в речника на йога – “Йога не е правенето на асани”. Може би това е предупреждението да не се напъваме повече, отколкото телата ни могат да понесат или да не се сравняваме с някой супер-гъвкав бивш гимнастик, който само рекламира йога. Но защо тогава в “Хата йога прадипика” се казва, че “Преди всичко друго, асана е първото нещо в хата йога” (ХЙП, 1,17)? И ако постоянно твърдим, че асана не е йога…не изпускаме ли същността на хата йога?
Със сигурност, самите пози (които и да са те) не са някакви събития, които трябва да се празнуват или пък да ни карат да скърбим (в случай, че не се получават). ТОВА определено е вярно. В крайна сметка, промяната може и да започва отвън, но ако останем на това външно ниво, нищо няма да разберем. Та нали всичко, имащо форма, рано или късно се променя, включая нашата външна форма?
Хата йога е била измислена в контекста на физическата форма, където вътрешната промяна се случва посредством действието. Най-разпространената интерпретация на “хата” е балансът между лунната и слънчевата енергия, а едно по-малко познато или харесвано тълкувание е “против волята ни, с усилие”, заради строгата и нелека дисциплина, която хата йога налага. Хата йога предписва физически практики, които да пречистят, стабилизират и подготвят тялото за по-високите нива на съзнателността. Позите и движенията постепенно променят стагнирали модели на движение, правят тялото силно и тренират ума да не се занимава толкова с външните неща.
Днес обаче, на много малко места се преподава същинска хата йога. Фитнес-йогата, която е заела нейното място, използва нашето собствено вманиачаване в хубавото и стройно тяло, което да е и супер “фит” и добавя някакво “по-терапевтично” въздействие. Разбира се, така по-дълбоките ползи на йога се блокират и ни се отнемат, задържайки ни в лудницата на външните форми. Да, някои се опитват да минат отвъд физическите ползи на йога, но веднъж захранени с погрешни идеи, това се случва трудно, ако изобщо.
Истината е, че ако нямаме никакъв фийдбек от телата си, как ще знаем дали онова,което правим е правилно и дали нещо се променя? Как разпознаваме трудни емоции, когато те изникнат и как осъзнаваме начините, по които бягаме от тях? Как точно ставаме чувствителни към онова, което тъпчем в телата и умовете си и как усещаме влиянието му? Истината е, че без мощните практики на хата йога, единственото, на което можем да разчитаме е умът ни, а всички знаем, че именно на НЕГО не можем да разчитаме…
За повечето хора, първите стъпки в йога са отчасти борба, отчасти празненство. Празненството е в общото подобрение на самочувствието, но нищо повече. Стегнатите мускули, стари травми, нестабилността (треперене, откритието че ръцете, краката или коремът са слаби…), трудностите да дишаме равномерно донякъде се балансират с въодушевлението и усещането за някакво постижение. В началото. В началото, може да е трудно, но все пак се успокояваме, че сме започнали да правим нещо все пак, което е повече от нищо.
Но после идва първото плато, когато като че ли нищо не се случва, дори става по-трудно. Налягат ни отчаянието, нетърпението, скуката. Напредък изобщо няма, а умът ни започва да си търси извинения—да сменим учителя, студиото, стила йога или най-добре да се откажем. Ако не се откажем все пак (и това се случва), но не обърнем внимание на този подсъзнателен дискомфорт, практиката може да се превърне в борба със зъби и нокти, което само натрупва повече стрес, неспокойствие и желание още повече да се бориш със зъби и нокти. В ума нищо не се променя, дори старите му навици се затвърждават. Ако и сега не се откажем, това неспокойствие и скука могат да бъдат много силни отключващи механизми за пренасочване на ума на друго място: да, скучно ти е по време на практика и нещата, които са те вдъхновявали вече не те мотивират, но вместо да си плюеш на петите, започваш да наблюдаваш ума си. Да, имаш физически трудности, но вместо да се откажеш от усилията си или да се самообвиняваш, наблюдаваш как умът ти си търси извинения. Физическата практика, както и останалите практики на хата йога имат тази цел—да ни разкрият тези непознати и неподозирани места, където привързаността, обусловеността и навиците ни са се притаили, очакващи удобен момент да ни нападнат. Целият дискмфорт, на който се подлагаме е необходим, за да разклати устоите на егото и най-сетне да видим нещата такива, каквито наистина са. С времето, ако сме търпеливи, перспективата ни се променя и ето че излизаме на светло като за първи път.
Всичко това, разбира се, отнема време. Много време, а и много търпение. Но каквато и трансформация да се случва, тя не идва отвън наготово: тя е генерирана от нашите собствени усилия, практиката и насоките на знаещ учител, без които бихме се объркали, разочаровали и отказали. Но това е все още само на повърхността. Когато сме се справили с най-повърхностните си слоеве и проявления, изникват по-дълбоки и по-неосъзнавани модели.
И тук ролята на учителя е още по-важна и сериозна, защото не само че не бихме се справили сами (поради неосъзнатост), а и защото по определение навлизаме в непознатата територия на авидя. Тук е всичко—и привързаностите ни, и навиците ни, и психологическата обработка на информацията, и нещата, в които вярваме и на които са ни възпитали, и натиска от страна на родители, приятели, общество, а и наши си убедености…Затова тук е важно всичко– и диетата ни, и времето ни, и желанията ни…всичко вече е в светлината на духовното развитие.
Да, наистина отнема време, но рано или късно започваме да правим разлика между онова, което стимулира “еволюцията” ни и онова, което ни дърпа назад в тресавището. Рано или късно, егото поотслабва хватката си и започваме да виждаме, че сме нещо много повече от него и игрите му. Ако си позволим да се вманиачим в правенето на пози и в стремежа да можем по-сложни такива на всяка цена, ако се пристрастим към (приятните) усещания от разтягането или пък се насилваме на всяка цена, пропускаме същността на хата йога. И ако това—ок, имаме избор да пропускаме каквото си поискаме—то по-важното е, че страдаме.
В крайна сметка, ако асана не е важна, то защо тогава я правим? Ако отричаме значението й, отричаме и причините, по които тя е включена като практика по пътя ни. И то—преди всички други. Да, асана в никакъв случай не трябва да се превръща в самоцел или мерило за някакъв напредък, но да оставаме нехайни към нея или да я приемаме повърхностно е същата авидя и самозаблуждение, което води към задънена улица.
П.С. Тук, а и навсякъде, под “хата” йога имам предвид физическата йога, включая практиката в Ащанга йога, а не всеобщо приетото ‘хата” като “по-лесна” йога. Дейвид Гаригес също често говори за “хата” йога, знаейки, че Ащанга йога—такава, каквато я познаваме и практикуваме – Е хата йога. Но нека си припомним “Хата йога прадипика”, която ни напомня, че няма раджа йога без хата йога, защото хата йога подготвя за раджа…