За Паттабхи Джойс, клюките и туй-онуй
За мен йога е нещо много важно. Не, не защото ме прави по-специална, а точно обратното. Не е заради някакви постижения, с които бих могла да се изфукам, защото и такива няма. Не е дори защото ми е нещо като професия. Тя е дар, защото не искам дори да си представям къде бих била, ако не беше йога. Йога просто ме направи мъдра и по-здраво стъпила на земята. А дори само това си заслужава.
Но като с всичко, което човек прави или има от много време – а 15 години са си много както и да ги погледнеш – отношението ми и взаимоотношението ми с йога са се променили. Поглеждайки назад, виждам себе си в началото, супер-ентусиазирана, супер-вдъхновена, супер-вярваща, че морето ми е до колене…е и малко по-гъвкава, силна и издръжлива. Добре де, няма да крия, имаше и достатъчно количество его-желания, с които бях натоварила йога, его-амбиции, които са ме карали да пръхтя и да се обливам в пот, да понасям целия този зор и да не се отказвам.
Дотук аз едва ли съм нещо по-различно от всеки, практикувал йога дълго време. Разликата е там, че аз лично никога не съм си мислила, че йога прави човека задължително“духовен“ – поне не в онзи смисъл, който му се придава масово. Самата „духовност“, която толкова се пре-експонира във връзка с йога не ми е звучала никога духовно, а повече като лицемерие, маска, с която да се привличат нови хора към този доходоносен бизнес.
Никога не съм вярвала и в някакви чудеса – като онези описани в Библията, „Йога сутрите“ или в „Автобиографията на един йогин“. Хайде стига де! Ходене по вода, левитиране,материализацията на умрели гурута…не, не е за мен.
Но затова пък, от ден първи и първата Суря намаскар, аз твърдо и безусловно съм вярвала в практиката. И досега вярвам. И това е както благословия, така и наказание. Наказание е, защото от циник станах още повече циник и понякога ми е тъжно, като на дете, губещо илюзиите си. Благословия е по същите причини, защото няма нищо по-хубаво от това да загубиш илюзиите си – нарича се обръгване, помъдряване и как ли не, но аз предпочитам да го наричам изграждане на вяра в себе си.
Не че съм имала кой знае какви илюзии – още преди йога приятели и познати ме наричаха циник, макар аз да се блазнех от думи като прагматик, практик, реалист…То всичко е вярно, нали съм си Козирог, но чак циник не бях. И сега си мисля, че не съм, макар да обичам израза „загуба на илюзии“.
Няма израстване без загуба на илюзии за света около теб, хората в него и самия теб. Никакво „събуждане“ не е възможно без загуба на илюзии и не само илюзии.Има много хора, които предпочитат фантазиите си пред истината, защото истината в повечето случаи е некомфортна. Днешният живот подкрепя тези илюзии по много начини – само погледнете какво ни продават и се вслушайте в посланията, които звучат по същия начин: „Ако си купиш това, което ти продавам, ще станеш по-добър и животът ти ще стане по-добър!“ И йога индустрията не остава назад, и тази уж-духовна дисциплина обещава същото! Продават ни се гурувци с техните продукти, продават се традиции на парче, практиката също се продава на парче, галейки егото, обещавайки невъзможни неща. Да обаче, за да видиш нещо ти трябват очи, а за да видиш истината ти трябват чисти очи и ум. Процесът на йога по принцип си е премахване на пречки пред виждането на истината. А йога индустрията прави точно обратното – по всякакъв начин пречи да видим истината като посява в главите ни още повече семена на любими наши фантазии и непостижими, но толкова желани неща. Парадоксът е, че йога уж търси истината, а онези, които ни продават йога, ни продават в повечето случаи лъжи!
Това е и една от причините, по които в последните няколко месеца съвсем съзнателно избягвам социалните медии. Съвсем не желая да участвам в тази надпревара на надлъгване, надцакване и кой по-по-най. Не желая да трупам и активи за сметка на слабостите или силностите на мои учители, ученици или непознати за мен практикуващи. За мен, въпреки всичките удари на съдбата, горчивината и да, загубата на илюзии, Ащанга практиката си остава огромна привилегия. Оставам безумно благодарна за всичко, което съм научила и на самия факт, че все още мога да практикувам, че и да преподавам Ащанга. Не се е разклатила и вярата ми в силата на Ащанга метода, в неговата мъдрост и дълбочина. И макар много нейни гурувци да са ме разочаровали по един или друг начин, самата Ащанга не е. Моята вяра в нея оцелява, въпреки. И това също го научих от Ащанга – няма гуру или учител, който да е перфектен и че ако искаш нещо да научиш, всичко зависи до голяма степен от самия теб, защото единственият реален гуру е будния ми ум.
За Ащанга се говори какво ли не, писало се е какво ли не. Някои са товарили практиката със значения, които тя никога не е имала, други са били по-честни и са признавали, че практиката е само практика и да очакваш от нея чудеса е абсурдно. Обичам тези последните, които не придават излишен ореол нито на себе си, нито на самата практика, която те умеят до съвършенство.
Трябва да сме реалисти. Практиката е велика като ежедневна дисциплина, ежедневна рутина и телесна хигиена, тя дава много, взема много, но това не е всичко. В крайна сметка, практиката я правят хората, които практикуват и привнасят в нея своите очаквания, страхове, борби, несигурности, комплекси, достойнства. Практиката има силата да трансформира, но не е магическа пръчица, с която всички да се преобразим в светци. А и, би било безкрайно скучно, ако беше така.
Пиша това по повод поредната статия, която прочетох, посветена на Паттабхи Джойс и уж там нещо, което бил или не бил направил. Не ме интересува това, защото практиката си остава велика, въпреки. Дори само заради факта, че човекът е донесъл метода до нас и е обучил толкова много добри учители той заслужава респект. Личният му живот и слабости – всеки има такива – нямат нищо общо с това. Ако нещо е имало притеснително, моментът това да се каже и адресира е отминал отдавна. Ако някой си е мълчал, какъв му е зорът в момента да говори? Да натрупа активи? Да поосвежи залиняващия си бизнес? Да се направи на интересен? Хубаво, бил си там, видял си, мълчал си, а след това си си направил снимка с гуру-то, за да се покажеш колко си велик, за да натрупаш точки от неговото име. И си си изградил бизнеса около това име. А защото сега е мода да се плюе по всеки, започваш и ти да плюеш…Какво те прави това? Осъзнат? Просветлен? Или…
Аз не съм била там и нямам право дори да говоря. Пиша, защото за пореден път ме попитаха какво мисля по въпроса. Нищо не мисля. Аз вярвам на очите си, на изживяванията си, на опита си и на разума си. Стремя се всичко, в което вярвам или не да идва от директен опит. А клюките ме отвращават. За мъртвите или добро или нищо! Какъв е смисълът сега да се нищи надълго и широко нещо, което е в далечното минало? Да свалим портретите на Паттабхи Джойс от стените и да закачим тези на Шарат? Или още по-добре – на самите себе си! А защо изобщо са необходими те, защо някои изпадат в идолопоклоничество, само за да сринат идола си малко по-късно? Какво печели или губи практиката от това? Нищо.
Губене на време, което бих предпочела да посветя на практика. Потна и честна практика, която да подкрепи усилията ми да познавам себе си и да водя някакъв праведен и честен живот. За тази цел аз нямам нужда от идол, а от воля и търпение да бъда на постелката си всеки ден. И за да помогна на други по същия начин да практикуват, нямам нужда да изливам кал върху чужда глава, нито да премазвам учителите си, за да си попълня колекцията си от червени точки. Защото утре сутринта, аз отново ще застана на постелката и там няма никой, освен мен и моите собствени демони.
