Да бъдеш или да не бъдеш…(самотен)

Който ме познава отдавна няма да повярва на това, защото точно аз съм човекът, дето вечно спори за ползите от това да си сам. Ами да. Когато си на 25 хич не ти и хрумва, че може да живееш по друг начин, освен да си все някъде…

Освен това, откак се помня аз все преподавам, а това означава комуникация с много хора ежедневно, което—няма да лъжа—е напълно изцеждащо, макар и удовлетворяващо тази насъщна нужда от общуване.

Не стига това, ами пак откак се помня аз все…бачкам. Ако не преподавам, подготвям се за лекциите си, семинарите си, изследвам, проучвам, пиша, отговарям на имейли…Да не забравя и ежедневната си практика (на йога), която в най-добрия случай отнема 1 час, но много по-често—около 2. И за капак ми се налага някак-си да гледам доста болния си родител, да намеря (някак-си) комфорт с хроничните болки в рамото, кръста и коленете. Да. Това последното ме кара много внимателно да подбирам къде ще ходя и какво ще правя.

Така де. Сигурно ви е ясно, че едно такова ежедневие е…прекарано в самота. Не като самотност, но сам.Наистина, след като съм преподавала няколко часа, говорила и обяснявала в курсовете за учители, имам нужда от тази тишина. Да, взаимовръзката ми с тишината започна доста отдавна, когато станах учител. Тогава открих, че в края на деня предпочитам тишината пред шумните компании. Няколко години по-късно, вече инструктор, открих, че и музика не искам да слушам в свободното си време, тъй като работата ми беше добре озвучена. Интересно как тялото помни всичко толкова дълго, защото и досега е така.

Но да не се отвличам. Докато в по-младите си години наистина обичах тези тихи, усамотени часове, които изцеляваха мозъка ми, то след време, започнах да усещам, че дългите периоди тишина са нож с две остриета, които все по-често се забиваха в сърцето ми, издълбаваха дупка в него и постепенно ме завличаха в нея.

Тъй като съм учител, преподаващ във времето, когато другите си почиват, рядко се виждам с приятели. Всъщност, те вече спряха да ме търсят, защото все “имам час”. Не страдам за пропуснатата кръчма, но телефонът ми мълчи. Мълчи с дни, а понякога и много, много дни. Пощата ми е пълна с реклами и тук-таме някое съобщение по работа, но пък кой ли днес вече пише мейли? Казвали са ми, че трябва да си намеря някого, естествено. Като че ли не знам. Но едва ли предполагате колко е трудно на моите години да не умирам от скука със случайно срещнати хора. А и да ги срещаш също е трудно, пак поради ненормалния график на работа. Няма как да се запиша на танци, например, защото часовете са по същото време, по което и аз преподавам.

И ако сега си помислите, че мрънкам—о, не. Не съм страдала от това. Не съм се опитвала да замажа ситуацията с прекалено много храна или алкохол, не съм ревала, не съм направила (все още) нищо от онова, което правят самотните жени по света.

Не. Аз съм целеустремен човек и в свободното си време работя по някой проект или уча нещо ново. Интересно ми е, когато съм сама.
Но в същото време, дълбоко в себе си знам, че работохолизмът ми е някак-си изграден в годините от тази моя самота. Нищо по-добро да имам екстра-времето за да свърша новата си книга? Естествено, но 20-часовите работни дни просто маскират съществената пустота и не позволяват на предателския глас в главата ми постоянно да ми натяква колко съм нежелана и отхвърлена.

Разбира се, древните писания за йога препоръчват такова усамотение. Такова ли? Препоръчват усамотение и и изолация, за да стане практиката по-дълбока. Преди години едва ли не си мислех, че съм съвършения йоги и съм благословена с много изолация. Ха! Но йогите също са хора или поне аз. Не съм изобщо съвършен йоги, щом негодувам срещу практиката ми, която ме е изолирала дотолкова от света навън.

Тъй като вярвам в кармата, понякога си мисля, че има защо да съм сама. Аз съм много чувствителна и ранима и не бих преживяла, например, да бъда разлюбена от любимия си човек. Така че, още по-добре, че нищо не се е получило. Спестила съм си една голяма драма. Или пък да съм хваната в капана на битовизмите и да нямам време за любимите си занимания. И това би ме довело до лудост. Или пък да скачам от едно легло в друго, защото не мога да бъда сама повече от един ден. Не си заслужава, а и ставаш още по-самотен. Така че, в по-добрите дни си мисля, че съм си много удовлетворена от положението и нямаше да е така, ако не бях сама. Онзи си знае работата, май.

Но…Разбира се, че има “но” и “да, ама”…Защото нищо не е никога еднозначно. Нашето общество не обича неуспехите, заклеймява провалите и внушава успешността. За самотата се мисли като за провал. Голям провал на личността, като в че не можеш да изградиш и поддържаш взаимоотношения, егоист си и т.н. Или просто си скучен човек, когото никой не харесва. С други думи, пълен крах като завършена личност.

Защото съм лузър, а обществото не ги обича.

Защото на никого не му трябват моите знания, никой не иска да учи с мен. Срам и унижение.

Защото на никой не му пука за мен.

Защото щом досега никой не ме е приел такава, каквато съм и не е поискал да бъде с мен, какво да чакам оттук нататък?

Защото ще остарея сама, забравена и отхвърлена от всички. Дори никой няма да разбере, че съм умряла, защото всеки е зает с неговите си неща.

Звучи като кошмар, но всъщност това е просто реалността на живота. Той животът наистина си е прекрасен, но в никакъв случай не е само партита и веселби. Със сигурност не съм единствената, която е загубила работа и бизнес, разделила с близки хора, изживяваща драми и трагедии. Има и по-лоши неща. Хора губят домовете си, заради цунамита и пожари, биват пребивани до смърт на връщане от някоя забава, всичко им бива отнето от измамници…Да, има и по-лошо.

Но нима това е оправдание? Щом има и по-лошо, значи можем да бъдем безразлични? Щом има и по-лошо, значи можем да затапим съвестта си с клишета като “Всичко ще се оправи” и “Ти си силен/силна”. Така ли? Аз лично не съм силна и когато го чуя това ми се иска да завия като ранен вълк срещу пълната луна.

Да, аз отдавна съм приела самотата си и не страдам от нея. Колкото и грозна да е истината, аз отдавна съм се помирила с нея, макар уплашеното дете в мен от време на време да надава глас. И това помирение и приемане ми позволява да не обръгвам дотолкова, че да не виждам, че такива като мен—бол.

Много хора са сами и макар да не си го признават, страдат от самотата си. Много хора се задушават в неработещи бракове, но търпят (за да не са сами). Много хора са външно успешни, но вътрешно са толкова жалки, защото изкарват многото си пари, правейки безсмислени неща, заблуждавайки себе си, че “правят нещо значимо” и маскирайки с амбициите си екзистенциалната си самота. Много хора водят живота, който водят, за да избягат от самотата си, за да избягат от себе си. Със сигурност, моите чувства тук не са нищо особено, нищо оригинално. Само Егото ми ме кара да си мисля, че съм единствена.

А щом има толкова много самотни хора, значи никой не е сам. Просто ни е необходим кураж, за да си признаем, че онази пълнота, към която всеки се стреми, няма да бъде открита нито в ходенето по заведения, нито в друг човек, нито в работата…Пълнотата на личността не зависи от тези външни обстоятелства, които винаги са временни.

Йога учи, че човек се ражда пълен и завършен, но някъде по пътя към зрелостта успява да го забрави и да разпилее тази своя цялостност. Иронията е, че за да открием тази своя пълнота е необходимо да останем сами. Да. Само в самотата си можем да открием онова свое истинско аз, от което да дойде неподправената радост, безусловната любов и независещото от нищо щастие.
Просто мнозина нямат смелостта да застанат очи в очи със самотата си. За да не би там да открият себе си. Защото докато всеки ми казва колко е зает, аз виждам колко малко този човек познава себе си. И ми става жалко за него. И му съчувствам. Защото знам, че е страшно да си признаеш, че си като всички останали, че не си силен, че си уязвим и че понякога плачеш като малко дете. Никой не е достатъчно велик, че да избяга от себе си.

Ще ми се повече хора да могат да си го признаят и да седнем заедно да споделим тази си самота. Ще ми се да помогна на повече хора да видят, че самотата не е нищо страшно, а дори обратното. Но разбира се, всички са прекалено заети за такива неща. Лесно е да се въртиш на въртележка, трудно е да останеш в тишина.

Така че, аз съм благословена със самотата си. Умението да бъдеш сам е страшна сила и си заслужава да бъде усъвършенствано.