Ащанга и самотата
Вчера попаднах на някакъв блог-пост, озаглавен, “Явно Ащанга е за самотници….” Грабна ми вниманието, защото през изтеклия месец все по-често се замислям именно за това…
В блога се казва, че “най-вероятно, Ащанга привлича тип А индивиди, които са леко склонни към самота. Леко склонни към самота? Е, в Ащанга го има този елемент на самотността—домашната практика. Сигурно и други йоги практикуват у дома, но едва ли в друг стил йога се акцентира толкова на това. Дори Майсор практиката е “самотна”. Да, на едно място си с други хора, но работиш сам…”
Като практикуващ Ащанга йога от 13 години много добре ми е ясен този “самотен” елемент в Ащанга. Самата практика си е такава—в къщи си сам, в Майсор клас—отново. Дори водените практики оставят усещането, че си бил сам, защото те карат да бъдеш фокусиран. Няма хиху-хаху с останалите от групата, няма сладки приказки от страна на инструктора, които да те забавляват, дори музика няма…И ако преподаваш Ащанга, нещата стават още по-самотни.
Но тази “самота” се забелязва още повече в ежедневието. Със сигурност практиката предизвиква редица промени в живота ти. Практиката стимулира обръщането на вниманието навътре, към себе си. Осемте стъпки на Ащанга са си стъпки към самопознанието. Едно от най-самотното нещо в Ащанга е, че си от малцината, които рано сутринта—мнооого рано сутринта—вместо да се излежават или още да похъркват, развиват постелката и застават на нея. Всеки ден. Нямаш учител, който да ти казва какво да правиш. Имаш само дишането си, върху което да се концентрираш. И разбира се, имаш себе си—мислите си, страховете, кошмарите. Някъде четох, че тази самота е първият признак на безстрашието и първият белег на воина…
Сигурно затова йога е предназначена да се практикува в самота. Но не се чувствам никакъв воин. Няма и много романтика в това. Не става въпрос и за някаква сила, а по-скоро опира до това да задържиш вниманието си върху дъха си и онова там в центъра…мулабанда. Не се чувствам никак силна, макар постоянно да ми го казват.
Не знам, спомням си само многото години ежедневна практика, постоянните повторения, падане, ставане и отново….няма бързи пътища за никъде. Няма как ежедневната практика да не те промени. Трябва да станеш рано, затова трябва да си легнеш рано. Желателно трезв и с ясно съзнание. Така купоните до късно и излизанията с приятели са вече аут. Както и самите приятели, на които ставаш безинтересен и скучен. Ако случайно имаш гости, които спят до късно или изискват вниманието ти, пропускаш практика, но се чувстваш гадно. Така и тези житейски събития са сведени до минимум. Последното гадже преди амнайсет години си отиде по тези причини…
Е, не при всеки може би е точно така, но със сигурност се сещате за какво говоря. Дали Ащанга може да разруши някакви взаимоотношения? Може би. Ако си отдаден Ащанги—като мен—със сигурност, освен ако партньорът и той не е в кюпа. Аз поне знам, че трудно някой би ме изтърпял, дори и аз да успея…
Засега съм сама и дори си казвам—слава Богу! Практиката ми е приоритет и тук не говоря само за часовете на постелката. Всъщност, приоритет ли казах? Животът ми е практика. Очевадно би било трудно някой да влезе в него, ако няма същите настройки. А аз да влизам в друг живот изобщо нямам интерес. По-сериозните Ащанга практикуващи са хора, преминаващи през различни етапи на събуждането. Повечето от нас вече не са съвсем сигурни каква им е целта—поне отвън, във външния живот. Онова, което стимулира останалите хора—пари, кариера, имане, забавления някакви—нас вече не ни вдъхновява. Виждаме лудостта, обхванала целия свят и затова се чувстваме малко встрани от тази лудост.
Ние си правим практиката и това много помага да не действаме, подтикнати от егото си, макар просветлението все още да е далеч от нас. Ние просто избираме да сме по-нормални.
А това, може би, е самотно.
